Вампирът Лестат

Беззвучните думи като че се разтягаха и отекваха като нота на цигулка, разтегляна до края на вечността.

— Това е лудост! — прошепнах. Замислих се за всичко, което той ми бе казал, за обвиненията му към мен и ужасите, описани от другите — че бе хвърлил следовниците си в огъня.

— Лудост ли е? — попита той. — Върви тогава при своите мълчаливци. Дори и сега те споделят помежду си онова, което не могат да кажат на теб.

— Ти лъжеш… — казах.

— И времето само ще укрепва тяхната независимост. Но, учи се сам. Ще ме намериш достатъчно лесно, когато поискаш да дойдеш при мен. В края на краищата, къде ли мога да отида? Какво ли мога да направя? Ти отново ме направи сирак.

— Не съм…

— Не, ти го направи! — възкликна той. — Ти. Ти го погуби — ала въпреки това в думите му нямаше гняв. — Ала аз мога да те изчакам да дойдеш, ще изчакам да ми зададеш въпросите, на които само аз мога да отговоря.

Дълго се взирах в него. Не зная колко дълго. Сякаш не можех да се помръдна, и не виждах нищо друго, освен него, и отново ме обземаше огромния покой, който бях изпитал в „Света Богородица“ — неговата магия отново действаше. Светлините в стаята бяха твърде ярки. Нищо друго не го обкръжаваше, освен светлина, и сякаш той се приближаваше към мен, а аз към него, ала никой от нас не помръдваше. Той ме изпиваше, притегляше ме към себе си.

Обърнах се, препънах се и изгубих равновесие. Но бях вън от стаята. Втурнах се по коридора, излязох навън през задния прозорец и се покатерих на покрива.

Препуснах през Ил дьо ла Сите, сякаш той ме преследваше. И когато вече бях оставил града зад гърба си, сърцето ми продължаваше да бие неистово.

Камбаните на ада бият.

Кулата тънеше в мрак на фона на първите проблясъци на утринните лъчи. Моето малко сборище вече бе полегнало в криптата в подземието.

Не отворих ковчезите да ги погледна, въпреки, че отчаяно ми се искаше — само да видя Габриел и да докосна ръката ѝ.

Заизкачвах се сам към назъбените стени, за да погледам пламтящото чудо на наближаващата утрин, онова, чийто финал никога не биваше да виждам. Камбаните на ада бият, моята тайна музика…

Ала и друг звук стигаше до слуха ми. Разпознах го, докато се изкачвах по стълбите. И се удивих на неговата мощ — успяваше да стигне до мен чак дотук. Той бе като песен, която се издигаше над огромното разстояние, тиха, сладка песен.

Някога, преди години, чух едно селянче да пее, докато вървеше по главния път, който водеше от селото на север.

Той не знаеше, че някой го слуша. Мислеше си, че е сам сред откритото поле, и гласът му притежаваше съкровена сила и чистота, които му придаваха неземна красота. Думите на старата му песен нямаха значение.

И това бе гласът, който сега ме зовеше. Самотният глас, който се издигаше над милите, които ни разделяха, за да събере в себе си всички звуци.

Отново се уплаших. Ала въпреки това отворих вратата в горния край на стълбището и излязох на каменния покрив. Копринен бе утринният ветрец, мечтателно блещукаха последните звезди. Небето не беше балдахин, а по-скоро мъгла, която се издигаше в безкрая над мен, а звездите се възнасяха нагоре и се топяха в мъглата.

Далечният глас се избистряше като нота, изпята във високите планини, и докосна гърдите ми там, където бях положил дланта си.

Той ме прониза така, както лъчът пронизва мрака, и пееше: Ела при мен. Всичко ще е простено, само ела при мен. Сега съм по-самотен отвсякога.

И заедно с гласа дойде и усещането за безкрайни възможности, за почуда и очакване и то донесе със себе си видението на Арман, застанал сам на разтворените порти на „Света Богородица“. Времето и пространството бяха илюзии. Той стоеше, облян от бледа светлина, пред главния олтар — гъвкаво тяло в царствени дрипи, затрептя и се стопи, а в очите му нямаше нищо друго, освен търпение. Сега под Гробището на невинните нямаше подземие. Нямаше я гротескността на парцаливия гост в библиотеката на Ники, който захвърляше книгите, след като приключи с тях, сякаш бяха празни черупки.

Струва ми се, че коленичих и отпуснах глава върху ръбестите камъни. Видях луната да се разтваря като фантом и сигурно слънцето я докосна, защото тя ми причини болка и трябваше да затворя очи.

Но бях изпълнен с възторг и екстаз. Сякаш духът ми можеше да познае без течението на кръвта величието на Мрачната магия — в интимността на гласа, който ме разрязваше и издирваше най-нежните, най-съкровените кътчета на душата ми.

Какво искаш от мен? — искаше ми се да попитам пак. Как може да има прошка, когато съвсем скоро имаше такава ненавист? Твоето сборище — унищожено. Ужаси. Не искам да си представям… Исках отново да повторя всичко.

Ала и сега не можех да го изкажа по-добре отпреди. И този път знаех, че дръзна ли да се опитам, блаженството ще се стопи, ще ме изостави и терзанието ще е по-силно от жаждата за кръв.

Ала въпреки, че не помръдвах, обгърнат от тайнствеността на чувството, аз знаех, че странните образи и чувства не идват от мен.