Вампирът Лестат

— Унищожава нас… — додаде момчето, но без да ме поглежда. Бе забило поглед в камъните пред себе си и в мислите му се мярнаха картини от случващото се — запалената клада, Арман, който принуждава следовниците си да влязат в огъня.

Опитах се да си ги избия от главата. Но сега картините заприиждаха откъм всички тях. Тъмнооката красавица ме погледна право в очите, докато се опитваше да избистри изображенията: Арман, размахал грамадна овъглена греда, подкарва другите към огъня, после ги блъсва с гредата в пламъците, докато те се мъчат да избягат.

— Боже мили, та вие бяхте дванайсет! — възкликнах. — Не можехте ли да се преборите?

— Преборихме се и сме тук — рече жената. — Той изгори шестима, а останалите избягахме. Обзети от ужас, ние търсехме странни места за почивка през деня. Никога досега не бяхме го правили — да спим далеч от нашите свещени гробове. Не знаехме какво ще се случи с нас. И когато се пробудихме, той беше там. Успя да унищожи още двама. Само ние останахме. Той дори разкърти дълбоките гробници и изгори гладуващите. Разкърти земята, за да засипе тунелите към нашето сборно място.

Момчето бавно вдигна поглед.

— Ти ни причини това — прошепна той. — Погуби всички ни.

Жената застана пред него.

— Трябва да ни помогнеш! — примоли се тя. — Създай ново сборище с нас! Помогни ни да съществуваме така, както съществуваш ти! — тя погледна нетърпеливо момчето.

— Ами старата жена, великата? — попитах.

— Точно тя го започна — отвърна ожесточено момчето. — Тя се хвърли в огъня. Каза, че щяла да отиде при Магнус. Смееше се. И тогава той подкара другите към огъня, а ние побягнахме.

Склоних глава. Значи нея вече я нямаше. И всичко, което бе видяла и узнала, бе изчезнало заедно с нея. И какво бе оставила след себе си? Простият, отмъстителният, поквареното дете, убедено, че нейните знания са неистински.

— Трябва да ни помогнеш! — настоя тъмнооката. — Виждаш ли, негово право като господар на сборището е да унищожава слабите, онези, които не могат да оцелеят.

— Той не можеше да позволи сборището да пропадне в хаоса — обади се другата вампирка, застанала зад момчето. — Без вярата в Мрачните обичаи другите можеше да сбъркат и да наплашат смъртното население. Но ако ти ни помогнеш да създадем ново сборище, да се усъвършенстваме по нови начини…

— Ние сме най-силните от сборището — додаде мъжът. — И ако успеем да го отблъскваме достатъчно дълго и да продължим да се справяме и без него, то с времето той може да ни остави на мира.

— Той ще ни унищожи! — измърмори момчето. — Той никога няма да ни остави на мира. Ще изчаква мига, в който се разделим…

— Той не е непобедим! — заяви високият мъж. — И е загубил всякаква вяра. Запомни го.

— А ти имаш кулата на Магнус, скривалище… — отчаяно извика момчето, вперило очи в мен.

— Не, нея не мога да споделя с вас — отвърнах. — Трябва сами да спечелите тази битка.

— Но ти несъмнено можеш да ни водиш… — възрази мъжът.

— Нямате нужда от мен — заявих. — Какво сте научили вече от моя пример? Какво научихте от онова, което казах снощи?

— Повече научихме от онова, което ти му каза после — отвърна тъмнооката. — Чухме те да му говориш за ново зло, за злото на сегашните времена, на което му е отредено да броди сред света под красива човешка маска.

— Сложете си маските тогава — рекох. — Вземайте дрехите на жертвите си, вземайте парите от джобовете им. И можете да се движите сред смъртните като мен. С времето ще натрупате достатъчно богатство, за да се сдобиете със своя собствена малка крепост, свое тайно светилище. И тогава няма вече да сте просяци или призраци.

Виждах отчаянието по лицата им. Ала въпреки това те слушаха внимателно.

— Ами кожата ни, тембърът на гласовете ни…? — попита тъмнооката.

— Можете да измамите смъртните. Много е лесно. Нужна е само малко сръчност.

— Ала как да започнем? — попита момчето безизразно, сякаш бе въвлечен във всичко това против волята си. — На какви смъртни да се престорим?

— Изберете сами! — отвърнах. — Огледайте се около вас. Маскирайте се на цигани, ако поискате — това няма да е толкова трудно. Или още по-добре — на артисти — погледнах към светлините на булеварда.

— Артисти! — възкликна тъмнооката и в очите ѝ проблесна искрица на възбуда.

— Да, актьори. Улични артисти. Акробати. Станете акробати. Несъмнено сте ги видели навън. Можете да покриете белите си лица с грим, а екстравагантните ви жестове и изражения изобщо няма да ги забележат. Не бихте могли да изберете по-съвършено прикритие от това. На булеварда ще видите всевъзможните смъртни, които живеят в този град. Ще научите всичко онова, което имате нужда да знаете.

Тя се засмя и огледа другите. Мъжът се бе замислил дълбоко, другата жена размишляваше, момчето не бе уверено.

— С вашите умения лесно можете да станете жонгльори и гимнастици — продължих. — За вас това няма да е нищо. Могат да ви гледат хиляди, които никога не биха се досетили какви сте.

— Но не това се случи с теб на сцената на този малък театър — заяви хладно момчето. — Ти изпълни душите им с ужас.