Вампирът Лестат

— Защото аз реших така — отвърнах. Трепет на болка. — Това е моята трагедия. Но мога да измамя всеки, стига да поискам — и вие също.

Бръкнах в джобовете си и извадих шепа златни крони, които дадох на тъмнооката. Тя ги пое с шепи и се взря в тях, като че я изгаряха. Вдигна очи и в тях аз видях себе си на сцената на Рено, как изпълнявам онези страховити подвизи, прогонили тълпата на улицата.

Ала в ума ѝ се въртеше и друга мисъл. Тя знаеше, че театърът е изоставен, че съм изпратил трупата някъде далече.

И за един миг се замислих, оставих болката да се удвои и да премине през мен, като се питах дали другите я долавят. В края на краищата, какво значение имаше?

— Да, моля — рече хубавицата и докосна ръката ми с хладните си бели пръсти. — Пусни ни в театъра! Моля те! — тя се обърна и погледна задния вход на театъра на Рено.

Да ги пусна вътре. Да ги пусна да танцуват на гроба ми.

Но там можеше да са останали стари костюми, зарязаните атрибути на трупа, разполагаща с всички пари на света, за да си купи нови труфила. Стари гърненца с бял грим. Вода в бъчвите. Хиляди. Съкровища, зарязани в бързината при заминаването.

Бях се вцепенил, не можех да мисля за всичко това, не исках да се връщам в миналото и да прегърна всичко, случило се там.

— Много добре — рекох и извърнах очи, сякаш нещо дребно бе отвлякло вниманието ми. — Можете да влезете в театъра, ако желаете. Можете да използвате всичко вътре.

Тя се приближи и внезапно долепи устни до опакото на дланта ми.

— Няма да забравим това — рече тя. — Моето име е Елени, това момче е Лоран, мъжът е Феликс, а жената с него — Йожени. Ако Арман тръгне срещу теб, той тръгва срещу нас.

— Дано преуспеете — отвърнах и странно — казах го съвсем искрено. Зачудих се дали някой от тях, с техните Мрачни обичаи и Мрачни обреди, изобщо е искал някога този кошмар, който всички деляхме. В действителност и тях ги бяха въвлекли в него също като мен. И сега всички ние бяхме Деца на мрака, за добро или за лошо.

— Но в действията си тук проявявайте ум — предупредих. — Никога не водете тук жертви и не убивайте наблизо. Бъдете умни и пазете скривалището си.

Беше три часът, когато преминах по моста към „Ил Сен Луи“. Достатъчно време бях пропилял. Сега трябваше да намеря цигулката.

Но щом наближих къщата на Ники на кея, забелязах, че нещо не беше наред. Прозорците бяха оголени. Всички завеси бяха смъкнати, ала въпреки това вътре светеше, сякаш горяха стотици свещи. Твърде странно. Роже все още не можеше да е сложил ръка на апартамента. Не беше минало достатъчно време, за да предположи, че Ники е бил зле изигран.

Бързо се качих на покрива и слязох по стената до прозореца, гледащ към двора, и видях, че и там са махнали завесите.

Свещи горяха във всички канделабри и във всички настенни светилници. Дори имаше свещи, залепнали в собствения си восък по пианото и писалището. В стаята цареше пълна неразбория.

Всички книги бяха свалени от лавиците. Някои от тях бяха накъсани, от тях бяха откъснати страници. Дори и нотните листове бяха захвърлени един по един върху килима, всички картини бяха пръснати по масите заедно с други дребни предмети — монети, пари, ключове.

Може би демоните бяха погромили къщата, когато са отвели Ники. Но кой бе запалил всички тези свещи? Беше нелепо.

Заслушах се. В апартамента нямаше никой. Или така изглеждаше. Но после чух не мисли, а едва доловими звуци.

Присвих очи, съсредоточих се и се досетих, че чувам прелистването на страници, а после захвърлиха нещо. Пак прелистване на страници, корави страници от стар пергамент. После книгата отново падна.

Вдигнах прозореца възможно най-безшумно. Слабите звуци не секнаха, но нямаше никаква миризма на човек, нито пулсиране на мисъл.

Но някакъв мирис витаеше, по-силен от мириса на застоял тютюн и восъка на свещите. Мирисът на гробищна пръст, който лъхаше от вампирите.

Още свещи в коридора. Свещи в спалнята, и същата неразбория, отворени книги, струпани в безредни купчини, омотани чаршафи, картини, натрупани накуп. Изпразнени шкафове, извадени чекмеджета.

И нямаше цигулка никъде — това успях да го отбележа.

Който и да бе той… И, разбира се, аз се досещах кой трябва да е… Той пет пари не даваше, че аз съм там! Дори не се спря, за да си поеме дъх.

Продължих надолу по коридора, застанах на вратата на библиотеката и вперих в поглед в него. Той продължаваше със заниманието си.

Бе Арман, разбира се. Ала изобщо не бях подготвен за гледката, която той представляваше там.

Восъкът от свещите капеше по мраморния бюст на Цезар, разтичаше се по ярко оцветените държави върху световния глобус. А книгите лежаха, натрупани в цели планини на килима, освен онези на последната лавица в ъгъла, където стоеше той, все още облечен в древните си дрипи, с прашна коса, не ме поглеждаше, докато прелистваше страница след страница, вперил очи в изписаните думи пред него, с полуразтворени устни и изражение, подобно на изражението на насекомо, съсредоточено гризящо листо.

Всъщност изглеждаше направо кошмарно. Изсмукваше всичко от книгите!