Вампирът Лестат

Пак бяхме зад кулисите в театъра; бяхме в селото в Оверн, в онова малко ханче. Долавях не просто мириса на кръвта му, а и внезапния ужас. Той бе отстъпил крачка назад. И самото му движение подхрани огъня в мен, също като гледката на покрусеното му лице.

Той се смаляваше, ставаше все по-уязвим. Ала никога не бе изглеждал по-силен и по-пленителен отсега.

Докато се приближавах, лицето му стана напълно безизразно. Очите му бяха чудно ясни. И съзнанието му се отвори, както се бе отворило и съзнанието на Габриел, и само за миг се мярнаха картини на двама ни в мансардата — разговаряхме ли разговаряхме, а луната огряваше снежните покриви, или вървяхме по улиците на Париж и си подавахме бутилка вино, навели глави, за да се защитим от първия полъх на зимния вятър, а пред нас се ширеше цяла вечност, в която ще съзреем и остареем, и толкова радост дори в несгодите, дори в несгодите — истинската вечност, истинското завинаги, тази смъртна мистерия. Ала тези картини избледняха в блещукащото изражение на лицето му.

— Ела при мен, Ники — прошепнах и вдигнах призивно ръце. — Трябва да дойдеш, ако го искаш…

Видях как една птица излита от пещера и се издига над откритото море. И имаше нещо ужасяващо в птицата и безкрая от вълни, над който летеше. Все по-високо и по-високо се издигаше тя и небето стана сребристо, а после постепенно среброто потъмня и небето стана черно. Вечерният мрак, нищо страшно, съвсем нищо. Благословен мрак. Ала той постепенно и неумолимо поглъщаше всичко, освен онова мъничко създание, което грачеше по вятъра над огромната пустиня, която бе светът. Празни пещери, пусти пясъци, пустинно море.

Всичко онова, което обичах да гледам или да слушам, или да докосвам с ръце, бе изчезнало или никога не бе съществувало, а птицата кръжеше и се рееше, летеше все по-надалече и по-надалече, нагоре, над мен или по-вярното беше — над никого, и побираше целия пейзаж без история и без смисъл в безжизнената чернота на едно малко око.

Изпищях — ала без да издам нито звук. Устата ми се изпълни с кръв и всяка глътка се плъзваше в гърлото ми и пропадаше в бездънната жажда. И ми се искаше да кажа, да, вече разбирам, разбирам колко ужасен, колко непоносим е този мрак. Не знаех. Не бих могъл да зная. Птицата се рееше в мрака над голия бряг, над безбрежното море. Мили Боже, спри това. По-ужасно и от ужаса в хана. По-ужасно от безпомощното цвилене на повалената в снега кобила. Ала все пак кръвта бе кръв и сърцето — сладкото сърце, любвеобилното сърце — беше там, повдигнало се на пръсти към устните ми.

Сега, обич моя, сега е мигът. Мога да преглътна живота, който тупти в сърцето ти и да те запратя в забравата, в която нищо не може да бъде разбрано и простено, или да те доведа при мен.

Отблъснах го назад. Притиснах го към мен, като да бе смазан. Ала видението не изчезваше.

Ръцете му се плъзнаха около шията ми, лицето му бе мокро, беше подбелил очи. После езикът му се стрелна навън и стръвно заблиза раната, която бях отворил за него в собственото си гърло. Да, страстно.

Ала моля те, премахни това видение. Спри полета нагоре, скрий ширналия се безцветен пейзаж, спри безсмисленото грачене, надвикващо воя на вятъра. В сравнение с този мрак болката не е нищо. Не искам… Не искам…

Но той се разпадаше. Бавно се разпадаше.

И най-сетне всичко свърши. Воалът на тишината се бе спуснал, също както когато преобразих нея. Тишина. Той се бе отделил от мен. И аз го държах далеч от мен, и той бе готов да се свлече, притиснал с ръце устата си, кръвта се стичаше на струйки по брадата му. Устата му зееше отворена и от нея се изтръгваше жаден звук — въпреки кръвта, жаден вик.

И зад него, отвъд спомена видение за металносивото море и самотната птица — негов единствен свидетел, аз видях на вратата нея. И косата ѝ, стелеща се по раменете, бе златният воал на Дева Мария. И с лице, по което бе изписана огромна тъга, тя каза:

— Беда, сине мой.

В полунощ вече бе ясно, че той няма да проговори, да откликне на ничий глас или да помръдне по своя воля. Оставаше неподвижен и с безизразно лице там, където бе отнесен. И да го измъчваше смъртта, той с нищо не го показваше. И да го изпълваше с възторг новото видение, той го пазеше за себе си. Дори и жаждата не го накара да помръдне.

И Габриел бе тази, която, след като го оглежда мълчаливо часове наред, го хвана за ръка, изчисти го и го облече в нови дрехи. Избра черна вълна — една от малкото тъмни дрехи, които притежавах. И скромна ленена риза, която му придаваше странен вид на млад свещенослужител, малко прекалено сериозен, малко наивен.

И в тишината на криптата, докато ги гледах, аз разбрах без капка съмнение, че всеки от тях можеше да долавя мислите на другия. Безмълвно, тя го водеше, докато го измива и облича. Безмълвно го отпрати да седне на пейката до камината.

Най-сетне тя каза:

— Сега той трябва да излезе на лов — и щом го погледна, той стана, без да извърне очи към нея, все едно му бяха дръпнали конците.