Вампирът Лестат

Притиснах слепоочията си с ръце. Раздираше ме смъртоносна болка. Болката замъгляваше зрението ми, проясняваше спомена ми за тъмницата на Магнус, за смъртните пленници, издъхнали сред разлагащите се тела на заключените преди тях във вонящата крипта.

Сега Арман ме гледаше така, сякаш го измъчвах, както старата царица го измъчваше със своя смях. И тя продължи да се смее, смехът ѝ се издигна и утихна. Ръцете на Арман се протегнаха към мен, сякаш искаше да ме докосне, ала не смееше.

Целият възторг и цялата болка от последните месеци се смесиха в мен. Внезапно ми се стори, че ми иде да ревна като на сцената на Рено. Тези чувства ме разтърсваха. Отново мърморех на глас безсмислени срички.

— Лестат! — прошепна Габриел.

— Да заобичам смъртните? — възкликнах. Взрях се в нечовешкото лице на старата царица и внезапно се ужасих от черните мигли като пики, обграждащи блестящите ѝ очи, плътта ѝ, подобна на оживял мрамор. — Да заобичам смъртните? Триста години ли са нужни! — погледнах сърдито Габриел. — Още в първите нощи, когато ги притисках към себе си, аз ги обикнах! Когато изпивам живота им, смъртта им, аз ги обичам! Мили Боже, не е ли това самата същност на Мрачния дар? — гласът ми набираше сила, също както онази вечер в театъра. — О, какви сте вие, та не ги обичате? Що за мерзавци сте? Та това е цялата ви мъдрост — най-обикновената способност да изпитваш чувства!

Заотдалечавах се от тях, като оглеждах огромната гробница и свода от влажна пръст над главите ни. Мястото от материално преминаваше в халюцинация.

— Боже, разума ли си губите с Магията на мрака, с вашите обреди, със заравянето на новосъздадените в гроба? Или, докато сте били живи, сте били чудовища? Как всички ние да не обичаме смъртните с всяко наше вдишване?

Никакъв отговор, освен безумните викове на гладуващите. Никакъв отговор. Само неясното туптене на сърцето на Ники.

— Е, изслушайте ме, каквито и да сте.

Посочих с пръст Арман, после старата царица.

— Аз никога не съм обричал душата си на дявола заради това! И когато преобразих нея, беше, за да я спася от червеите, които изгризват труповете тук! Ако любовта към смъртните е адът, за който говорите, аз вече съм в него! Моята участ ме е сполетяла. Оставете ме на нея, и всички сметки са уредени.

Гласът ми секваше. Задъхвах се. Пригладих косата си с ръце. Арман се приближи до мен — той сякаш излъчваше сияние. Лицето му бе чудо на привидната чистота и благоговение.

— Мъртъвци, мъртъвци… — изрекох. — Не се приближавайте. Да говорите за лудост и любов сред тази смрад! И онова старо изчадие Магнус — да ги заключва в тъмницата си! Как ги е обичал той — своите пленници? Както момчетата обичат пеперудите, когато им късат крилата!

— Не, дете — ти си мислиш, че разбираш, ала не разбираш — пропя невъзмутимо вампирката. — Ти едва си започнал да обичаш — тя се засмя тихо, напевно. — Жал ти е за тях, това е всичко. И за теб — за това, че не можеш едновременно да си човек и да не си. Не е ли така?

— Лъжи! — възкликнах. Приближих се до Габриел и я обгърнах с ръка.

— Накрая ще разбереш всичко за любовта, когато сам ти си създание на злото и омразата — продължи тя. — Това е твоето безсмъртие, дете. Все по-дълбокото му осъзнаване — и тя отново вдигна ръце и зави.

— Проклети да сте! — извиках, подхванах Габриел и Ники и ги понесох назад, към вратата. — Вие вече сте в ада и аз възнамерявам да ви оставя в ада.

Измъкнах Никола от прегръдките на Габриел и побягнахме през катакомбата към стълбището.

Старата царица се заливаше зад нас в безумен смях.

И съвсем по човешки, може би като Орфей, аз спрях и се огледах назад.

— Лестат, побързай! — прошепна Никола в ухото ми, а Габриел отчаяно ми замаха да тръгна след нея.

Арман не се бе помръднал, а старата жена все още стоеше до него и се смееше.

— Сбогом, храбри деца — извика тя. — Препускайте смело по Пътя на дявола! Препускайте по Пътя на дявола, колкото се може по-дълго!

Сборището се бе пръснало като подплашени призраци в студения дъжд, когато изскочихме от гробницата. Смаяни, те ни гледаха как изскочихме от Гробището на невинните и се втурнахме по оживените парижки улици.

Само след мигове вече бяхме откраднали карета и се носехме през града към полето.

Пришпорвах впряга безмилостно. Ала бях така смъртно уморен, че свръхестествената сила ми се струваше само идея. На всеки завой и от всеки храст очаквах мръсните демони да изскочат и пак да ни обкръжат.

Но някак си успях да се сдобия от един селски хан с храна и напитки, от които Никола щеше да има нужда, и одеяла, за да го топлят.

Той изгуби свяст дълго преди да стигнем в кулата и аз го отнесох нагоре по стълбите във високата килия, където първоначално ме държеше Магнус.

Гърлото му още бе подуто и посинено там, където бяха смукали от кръвта му. И въпреки че спеше дълбоко, когато го положих върху сламеника, усетих жаждата в него, страховития копнеж, който ме обзе, когато Магнус бе пил от мен.

Е, вино за него имаше в изобилие, когато се събуди, и храна в изобилие. И знаех — макар и да не можех да кажа откъде го зная — че той няма да умре.