Вампирът Лестат

— Няма място, където да се скрият от мен — продължих, — тези безбожници, които ще разрушат Гробището на невинните. Няма ключалка, която да ме удържи навън.

Той се взираше безмълвно в мен. Изглеждаше тъжен и спокоен. Очите му бяха малко потъмнели, ала не ги тревожеха ни злоба, ни гняв. Той дълго не проговори, а после каза:

— Величава мисия е тази — да ги измъчваш безмилостно, живеейки сред тях. Но ти си този, който още не разбира.

— Как така? — попитах.

— Ти не можеш да устоиш в света, живеейки сред хората, не можеш да оцелееш.

— Но аз оцелявам — отвърнах простичко. — Старите тайнства са отстъпили пред новия стил. А кой знае какво ще последва? Във вас няма романтика. Но в мен има велика романтика!

— Не може да си толкова силен — отвърна той. — Ти не знаеш какво говориш, ти си се появил едва наскоро, млад си.

— То обаче е много силно, това дете — отбеляза царицата, — както и прекрасната му новородена спътница. Тези двамата са изчадия, изповядващи възвишени идеи и притежаващи голям разум.

— Ти не можеш да живееш сред тях! — настоя отново Арман.

За миг лицето му се зачерви. Ала той вече не беше мой враг, по-скоро бе старейшина в почуда, който се мъчеше да ми обясни опасна истина. И същевременно приличаше на дете, което ме умолява, и в тази борба бе същината му — дете и родител, който ме умолява да изслушам какво има да ми каже.

— И защо да не мога? Казвам ти, че мястото ми е сред хората. Тяхната кръв ме прави безсмъртен.

— Ах, да, безсмъртен, ала ти още не си започнал да го проумяваш — отвърна той. — Това е само една дума. Размисли върху участта на своя създател. Защо Магнус влезе в пламъците? За нас съществува стародавна истина, за която ти дори не си се досетил. Живееш ли сред хората, изминаващите години ще те докарат до лудост. Да виждаш как другите остаряват и умират, възхода и падението на царства, да загубваш всички, които разбираш и цениш — кой може да го понесе? Това ще те докара до бълнувания на малоумен и до отчаяние. Безсмъртните като теб — те са твоята закрила, твоето спасение. Древните обичаи, не разбираш ли — които са неизменни!

Той замлъкна, потресен, че е произнесъл думата „спасение“, и тя отекна в залата, отронила се отново от устата му.

— Арман — пропя тихо старата царица. — Знаем, че лудостта застига старците, без значение дали се придържат към старите обичаи, или са ги изоставили — тя замахна към него с белите си хищни ръце, сякаш го нападаше и избухна в креслив смях, когато той впери в нея студен поглед. — Аз се придържах към старите обичаи толкова дълго, колкото и ти, и полудях, нали? Може би тъкмо затова държах на тях толкова строго!

Той сърдито тръсна глава. Не беше ли той живото доказателство, че не е нужно това да се случва?

Ала тя се приближи до мен, хвана ме за лакътя и завъртя лицето ми към нея.

— Магнус нищо ли те ни каза, дете? — попита тя.

Усетих, че от нея струи необятна сила.

— Докато другите бродеха из това свято място — рече тя, — аз тръгнах сама през снежните поля, за да намеря Магнус. Сега моята сила е толкова голяма, че сякаш имам криле. Изкатерих се до прозореца му и го намерих в стаята му, и заедно обикаляхме покрай назъбените стени, невидими за всички, освен за далечните звезди.

Тя се приближи още повече, хватката ѝ се затегна.

— Много неща знаеше Магнус — продължи. — И не лудостта е твоят враг, не и ако си истински силен. Вампирът, напуснал своето сборище, за да живее сред човеците, се изправя пред ужасен ад, преди да дойде лудостта. Той неустоимо обиква смъртните! Започва да разбира всичко в любовта.

— Пуснете ме да си отида — прошепнах меко. Погледът ѝ ме задържаше също тъй уверено, колкото и ръцете ѝ.

— В течение на времето той опознава смъртните така, както те сигурно никога не биха се опознали — продължи тя непоколебимо, вдигнала вежди. — И най-сетне идва мигът, когато за него става непоносимо да отнеме живот, да причини страдания и нищо, освен лудостта или собствената му смърт, не може да облекчи мъките му. Такава е съдбата на старите, която Магнус ми описа, Магнус, сполетян накрая от всички злочестини.

Най-сетне тя ме пусна и бавно се стопи, като образ в далекогледа на моряк.

— Не вярвам на това, което казваш — прошепнах, ала шепотът ми прозвуча като съскане. — Магнус? Да е обичал смъртните?

— Разбира се, че не вярваш — отвърна тя с печалната си шутовска усмивка.

Арман също я гледаше така, все едно не разбира.

— Моите думи сега нямат смисъл — додаде тя, — но ти имаш цялото време на света, за да го разбереш.

Смях, смях — вой, който дереше тавана на криптата. Отново викове в стените. Тя отметна глава и продължи да се тресе от смях.

Арман я гледаше, ужасен. Сякаш виждаше как смехът се излъчва от нея като ярко сияние.

— Не, та това е лъжа, отвратително опростяване! — възкликнах. Изведнъж главата ми започна да пулсира. Очите ми пулсираха. — Та това е идея, родена от морално малоумие, тази идея за любовта!