Вампирът Лестат

Неговият разум… Исках да проникна в неговия разум, и ето какво чувах, тези суеверия, тези нелепости! Той не бе възвишен дух, който разбира онова, което следовниците му не проумяват. Той не вярваше във всичко това, но вярваше в силата му, а това бе хиляда пъти по-лошо!

И аз съвсем ясно осъзнах какво е той — той не беше нито демон, нито ангел. Не. Беше дух, закален в мрачните времена, когато малкото слънчево кълбо е пътешествало по небесния купол и звездите са били само фенерчета, които в тъмната нощ са рисували богове и богини. Време, когато човекът е бил център на този голям свят, в който бродим ние, време, когато за всеки въпрос е имало отговор. Ето какво бе той — дете на древните времена, когато вещиците са танцували под луната и рицари са се борили с дракони.

Ах, тъжно, загубено дете, скитащо из катакомбите под големия град в един непонятен век! Може би твоята форма на смъртен ти подхожда повече, отколкото предполагах.

Ала нямаше време да го жаля, колкото и красив да бе той. Онези, погребаните в стените, страдаха по негова заповед. Онези, които бе изпратил навън, можеха да бъдат извикани обратно.

Трябваше да измисля отговор на въпроса му, приемлив за него. Истината не бе достатъчна. Трябваше да го подредя поетично, както старите мислители биха го подредили в света, какъвто е бил, преди да дойде векът на разума.

— Моят отговор? — заговорих тихо. Събирах мислите си и долавях предупреждението на Габриел, страха на Ники. — Не ме бива в мистериите, не съм любител на философията. Ала тук се случи нещо много просто.

Той ме оглеждаше със странна сериозност.

— Щом толкова се страхуваш от властта на Бога — продължих, — значи учението на Църквата не ти е непознато. Трябва да ти е известно, че формата на доброто се променя с вековете, че под небето всяко време си има свои светци.

Той очевидно се заслуша в това, думите, които изричах, му допадаха.

— В древни времена е имало мъченици, потушили пламъците, които са напирали да ги изгорят, мистици, въздигали се във въздуха, щом чуят гласа на Бога. Ала светът се е изменял, светците също. Какво са те сега, освен послушни монахини и свещеници? Те строят болници и сиропиталища, ала не призовават ангели да разгромят войски или да укротят дивия звяр.

Не забелязвах промяна в него, ала продължих.

— Същото важи и за злото, очевидно. То променя своята форма. Колко хора в този век вярват, че кръстовете плашат твоите следовници? Мислиш ли, че смъртните горе беседват помежду си за рая и ада? Те беседват за философия и за наука! Какво ги интересува дали белолики страшилища дебнат по тъмно из гробищата? Още няколко убийства сред цяла пустиня от убийства? Как това може да интересува Бога, дявола или човека?

Отново чух смеха на старата царица вампир.

Но Арман не проговори и не помръдна.

— Дори ще ти отнемат площадката за игра — продължих. — Това гробище, в което се криете, ще бъде премахнато изобщо от Париж. Дори и костите на предците ни вече не са светини в този светски век.

Лицето му изведнъж омекна. Той не можеше да прикрие своя потрес.

— Гробището на невинните — разрушено! — прошепна той. — Ти ме лъжеш…

— Аз никога не лъжа! — отсякох безцеремонно. — Поне не лъжа тези, които не обичам. Жителите на Париж не желаят повече около тях да вони на гробища. Те не държат на символите на мъртвите като вас. След няколко години на това място ще има пазари, улици и къщи. Търговия. Практичност. Такъв е светът от осемнайсети век.

— Престани! — прошепна той. — Гробището на невинните е съществувало, откакто съществувам аз! — Момчешкото му лице се напрегна. Старата царица бе невъзмутима.

— Не виждаш ли? — рекох тихо. — Настанала е нова епоха. И на нея ѝ е нужно ново зло. И аз съм това ново зло — млъкнах и го загледах. — Аз съм вампирът на днешното време.

Той не бе предвидил моята гледна точка. И за пръв път мернах у него проблясъка на ужасно прозрение, първият проблясък на истински страх.

Направих малък жест на приемане.

— Случката от тази вечер в селската църква… — продължих предпазливо. — Тя бе вулгарна, склонен съм да се съглася. Още по-просташка и от моите подвизи на театралната сцена.

Но това са гафове. И ти знаеш, че не те са източник на твоята ненавист. Забрави ги засега и се опитай да си представиш моята красота и моята сила. Опитай се да видиш злото, което съм аз. Аз дебна из света, облечен като смъртен — най-ужасното изчадие, чудовището, което досущ прилича на всички останали.

Вампирката се разсмя и смехът ѝ прозвуча като тиха песен. Откъм него долавях само болка, а откъм нея — топлото излъчване на обичта ѝ.

— Помисли си, Арман — настоях предпазливо. — Защо Смъртта да се спотайва в мрака? Защо Смъртта да причаква на портата? Няма спалня, няма бална зала, в която аз да не мога да вляза. Смъртта, огряна от огнището, Смъртта, пристъпваща на пръсти по коридора — това съм аз. Говориш ми за Даровете на мрака — аз ги прилагам. Аз съм Смъртта — благородник, облечен в коприна и дантели, дошъл да угаси свещите. Язвата в сърцето на розата.

Никола изстена тихо.

Стори ми се, че чух Арман да въздиша.