Вампирът Лестат

— Не стига, че оскверни светини — заговори пак то, — не стига, че се подвизава като смъртен. Тази нощ, в едно село в покрайнините, той вкара в ужас паството на цяла църква! Цял Париж говори за този ужас — кръвопийци се вдигнали от гроба под самия олтар, той и неговия женски вампир, върху когото той приложи Магията на мрака без съгласие и без обред, точно както и той е бил създаден!

Чуха се ахкания и още мърморене. Ала старата царица изпищя от възторг.

— Това са тежки престъпления — рече той. — Казвам ви, те не могат да останат ненаказани! А кой сред нас не знае за неговите подигравки на сцената на булевардния театър, който той самият държи като смъртен! Там пред хиляда парижани той се перчеше със способностите си на Дете на мрака! И тайната, която пазехме от векове, биде престъпена за негова забава и забавата на простолюдието!

Старата царица потри ръце, наклони глава встрани и ме загледа.

— Вярно ли е всичко това, дете? — попита тя. — Седял ли си в ложа в Операта? Заставал ли си под светлините на сцената на „Театр Франсез“? Танцувал ли си с краля и кралицата в двореца Тюйлери, ти и тази красавица, която ти сътвори тъй съвършена? Вярно ли е, че кръстосваш булевардите със златна каляска?

Тя се смееше ли смееше и погледът ѝ от време на време се плъзваше по останалите и ги усмиряваше, сякаш тя излъчваше топъл светлинен лъч.

— Ах, каква изисканост и какво достойнство — продължи тя. — Какво се случи в голямата катедрала, когато влязохте? Разкажи ми сега!

— Абсолютно нищо, мадам! — заявих.

— Тежки престъпления! — изрева възмутеното момче вампир. — Това са страхотии, които могат да вдигнат срещу нас цял град, ако не и кралство! След като векове наред сме дебнали из този мегаполис крадешком и сме пораждали само най-нежен шепот за нашите велики сили. Призраци сме ние, нощни създания, обречени да подхранват човешките страхове, не бесни демони!

— Ах, но туй е твърде възвишено — пропя старата царица, вперила поглед в обречения таван. — На моето каменно възглаве съм сънувала сънища за света на смъртните горе. Слушала съм гласовете му, новата му музика и те са ме унасяли като приспивни песни в моя гроб. Представяла съм си неговите фантастични открития, познала съм куража му в предвечното светилище на моите мисли. И макар и той да ме отхвърля в ослепителните си форми, копнея за някого, който да притежава силата да скита из него без страх, да язди по Дяволския път през самото му сърце.

Сивоокото момче не бе на себе си.

— Пропуснете изпитанието! — викна то, вперило сърдит поглед във водача. — Запалете кладата!

Царицата отстъпи от пътя ми с пресилен жест, щом момчето посегна към най-близката до него факла. Втурнах се към него, изтръгнах му факлата и го запратих към тавана, то се завъртя презглава и продължи да се върти чак докато падна долу. Стъпках факлата.

Оставаше още една. Сред сборището бе настанала пълна суматоха, неколцина се притекоха на помощ на момчето, други си шушнеха, а водачът не помръдваше, като в сън.

И в този промеждутък аз излязох отпред, покачих се на кладата и изкъртих предната стена на малката дървена клетка.

Никола приличаше на жив труп. Очите му бяха оловни, а устата му се гърчеше все едно ми се усмихваше с омраза от другата страна на гроба. Измъкнах го от клетката и го спуснах на пръстения под. Той имаше треска и въпреки че аз не му обръщах внимание и бих го прикрил, стига да можех, той ме блъскаше и мълвеше проклятия.

Старата царица гледаше запленена. Погледнах Габриел, която наблюдаваше без капка страх. Извадих перлената броеница от жилетката си и я окачих, с увисналото разпятие, на шията на Никола. Той се вторачи вцепенено в кръстчето, а после започна да се смее. Презрението и злобата бликаха от него и се изливаха в този тих металически звук. Той бе пълната противоположност на издаваните от вампирите звуци. В него се чуваше човешката кръв, човешката му плътност отекваше в стените. Внезапно изглеждаше зачервен, горещ и странно недовършен, единственият смъртен сред нас, като дете, захвърлено сред порцеланови кукли.

Сборището бе по-объркано отвсякога. Двете угаснали факли лежаха, все още недокоснати.

— Сега, според собствените ви правила, вие не можете да му навредите! — заявих. — Ала свръхестествена защита му е осигурил вампир. Обяснете, как може да се проумее това?

Понесох Ники напред. Габриел веднага протегна ръце да го поеме в прегръдките си.

Той го прие, въпреки, че се втренчи в нея, сякаш не я познаваше, и дори вдигна пръсти, за да докосне лицето ѝ. Тя отстрани ръката му, както би отстранила ръката на бебе, като продължаваше да се взира във водача и мен.

— Ако вашият водач няма какво да ви каже сега, то аз имам — рекох. — Вървете се изкъпете във водите на Сена и се облечете по човешки, ако си спомняте как, и излезте да дебнете сред хората, както очевидно ви е било отредено.

Победеното момче вампир разбута грубо онези, които му помогнаха да се изправи, и се върна в кръга.

— Арман! — примоли се то на мълчаливия кестеняв водач. — Въдвори ред в сборището! Арман! Спаси ни сега!