Вампирът Лестат

Огледах ги един подир друг. И съвсем бавно започнах да изтупвам пръстта от редингота и брича си. Пригладих си наметалото и изпъчих рамене. После пригладих с длан косата си, застанах със скръстени ръце — въплъщение на праведното достойнство, и се заоглеждах.

Габриел се подсмихна. Стоеше спокойна, с ръка върху дръжката на меча.

Това предизвика у всички поголовно смайване. Тъмнооката жена бе като омагьосана. Намигнах ѝ. Тя щеше да е разкошна, ако някой я бутнеше под водопад и я държеше там половин час. Безмълвно ѝ го казах. Тя отстъпи две крачки назад и придърпа робата върху гърдите си. Интересно. Много интересно.

— Как ще обясните всичко това? — попитах, като се взирах в тях един по един, сякаш бяха някакво чудато зрелище. И отново Габриел се подсмихна. — А вие какви сте? Образи на боговете, дрънчащи с вериги, обитаващи гробищата и древните замъци?

Те се споглеждаха изнервено. Барабаните бяха спрели да бият.

— Дойката ми много пъти ме е карала да се разтреперя с приказки за такива изчадия — продължих. — Разправяше ми, че те всеки миг могат да изскочат от доспехите вкъщи и да ме отнесат надалече с писъци — тропнах с крак и скочих напред. — Такива Ли Сте?

Те се разпищяха и се дръпнаха назад.

Ала чернооката жена не помръдна.

Засмях се тихо.

— И телата ви са същите като нашите, нали? — попитах бавно. — Гладки, безупречни, а в очите ви виждам доказателство за собствената си сила. Твърде странно…

Излъчваха объркване. А воят, разтърсващ стените, като че притихна, сякаш погребаните се вслушваха, въпреки страданията.

— Много ли ви е приятно да живеете в такава мръсотия и воня? — попитах. — Затова ли живеете така?

Страх. Отново завист. Как бяхме успели ние да избегнем тяхната участ?

— Наш водач е Сатаната — изрече рязко тъмнооката жена. Обработен глас. Като смъртна тя не е била коя да е. — И служим на Сатаната, тъй както ни е отредено.

— Защо? — попитах учтиво.

Смаян ужас навсякъде около нас.

Слаб трепет откъм Никола. Тревога без посока. Дали бе чул гласа ми?

— Вие с вашето незачитане ще докарате гнева на Бога върху всички ни! — възкликна момчето, най-малкият от тях, на не повече от шестнайсет, когато е бил преобразен. — В суета и поквара вие не зачитате Обичаите на мрака. Вие живеете сред смъртни! Излизате на светло!

— А вие защо не го правите? — попитах. — Ще се възнесете в рая, пърхащи с бели крилца, когато му дойде края на вашето покаяние? Това ли ви обещава Сатаната? Спасение? На ваше място не бих разчитал на него.

— Ще ви хвърлят в преизподнята заради вашите грехове! — обади се друга, дребна стара вещица. — И няма вече да имате власт да вършите злини на земята!

— А кога ще стане това? — попитах. — От половин година съм такъв, какъвто съм. И Бог, и Сатаната не са ме закачали! Тормозите ме вие!

Те се вцепениха. Защо смъртта не ни поразяваше, когато влизахме в църквите? Как бе възможно да сме такива, каквито сме?

Бяха все едно попилени и пребити. Ами Ники? Де да бяха целенасочени мислите му, можех да добия някаква представа какво точно имаше зад огромния куп от тлеещо черно платно.

Не откъсвах очи от вампирите.

Дърво, катран, несъмнено там имаше клада. И тези проклети факли.

Тъмнооката жена пристъпи предпазливо напред. Без озлобление, единствено с интерес. Но момчето я избута встрани и тя се вбеси. То дойде толкова близо, че усещах дъха му по лицето си.

— Копеле! — кресна то. — Ти си бил преобразен от изгнаника Магнус, потъпкал Обичаите на мрака, напук на сборището! И ти си дал Мрачния дар на тази жена в припряност и суета, както е бил даден и на теб!

— Щом Сатаната не налага наказание — обади се дребната жена, — ще го наложим ние, по наш дълг и наше право!

Момчето посочи черната, увита в платно клада, и даде знак на другите да се дръпнат.

Тимпаните отново гръмнаха, забързано и шумно. Кръгът се разшири, факлоносците се приближиха до платното.

Други двама смъкнаха парцаливата драперия, огромни парчета черен шевиот, които вдигнаха задушаващ облак прах.

Кладата бе голяма колкото онази, погълнала Магнус.

А на върха на кладата, в грубо скована дървена клетка, коленичеше, свлечен върху решетките, Никола. Той се взираше невиждащо в нас и нито по лицето му, нито в мислите му не намирах ни най-малък признак, че ни е разпознал.

Вампирите вдигнаха високо факлите си, за да виждаме. И усетих как възбудата им отново се надига, също както когато за пръв път ни вкараха в залата.

Габриел стискаше ръката ми, за да ме предупреди да не губя самообладание. В изражението ѝ не настъпи никаква промяна.

По гърлото на Ники имаше синкави белези. Дантелата на ризата му бе изцапана, също като техните дрипи, а бричът му бе съдран и раздърпан. Целият бе в рани, и изтощен почти до смърт.

Страхът безмълвно се взриви в сърцето ми, ала аз знаех, че те искаха да видят точно това. И аз го заключих в себе си.

Клетката е нищо и никаква, мога да я строша. И факлите са само три. Въпросът е кога да нападна и как. Нямаше да загинем така, не и така.

Взирах се хладнокръвно в Никола, в снопите подпалки, в грубите цепеници. Яростта бушуваше в мен. Лицето на Габриел бе съвършена маска на омразата.