Вампирът Лестат

Заговорих по-високо, като с всяка дума излъчвах призиви. И Габриел се присъедини и заповтаря заедно с мен.

Усетих го как идва към нас от главния олтар, и изведнъж го загубих. Не знаех къде зад нас се намираше.

Внезапно той се материализира до мен, сграбчи ме и блъсна Габриел на пода. Опитваше се да ме вдигне и да ме запокити през вратата.

Но аз се възпротивих. И, като отчаяно събирах всичките си спомени за Магнус — странната му походка и странните движения на това създание — аз го захвърлих. Той не просто изгуби равновесие, както би се случило с някой тежък смъртен, а изхвърча право във въздуха.

И точно както подозирах, той направи салто и връхлетя върху стената.

Смъртните се размърдаха. Забелязаха движение, чуха шумове. Ала той пак бе изчезнал. А ние с Габриел в мрака не изглеждахме по-различно от останалите млади господа.

Дадох знак на Габриел да се отдръпне. После той се появи и се стрелна към мен, но аз бях предвидил какво ще се случи и се дръпнах встрани.

На около двайсет стъпки от мен го видях проснат на камъните, и ме гледаше със страхопочитание, все едно бях бог. Дългата му кестенява коса бе разчорлена, кафявите му очи — огромни, когато погледна нагоре. И въпреки цялата нежна невинност на лицето му, волята му ме заливаше — врял поток от заповеди, убеждаваше ме, че съм слаб и несъвършен, и глупак, и че неговите следовници щели да ме разкъсат, крайник по крайник, щом дойдат. Щели бавно да опекат смъртния ми любовник, докато умре.

Разсмях се беззвучно. Всичко това бе съвсем нелепо, като караница от старите комедии.

Габриел поглеждаше ту единия, ту другия.

Отново изпратих призива към останалите и този път, щом го изпратих, ги чух да ми отговарят, да задават въпроси.

— Влезте в църквата — повтарях отново и отново, дори и когато той се изправи и отново ме нападна в сляпата си, непохватна ярост. Габриел го хвана, аз също и двамата го стиснахме така, че не можеше да помръдне.

В миг на пълен ужас за мен той се опита да забие зъби във врата ми. Видях как очите му се окръглят и празния му поглед, щом зъбите му се показаха над изопнатата устна. Блъснах го назад и той отново изчезна.

Другите се приближаваха.

— Той е в църквата, вашият водач, вижте го! — повтарях. — И всеки от вас може да влезе в църквата. Няма да пострадате.

Чух Габриел да надава предупредителен писък. Но беше късно. Той се изправи точно пред мен, сякаш изникна от самия под и ме удари в челюстта, главата ми отхвърча назад и аз видях църковния таван. И преди да успея да се съвзема, той ми нанесе як удар в средата на гърба, който ме запрати през вратата върху каменните плочи на площада.

Четвърта част Децата на мрака

1

Не виждах нищо, освен дъжда. Ала ги чувах навсякъде около мен. И той раздаваше заповеди.

— Тези двамата не притежават голяма сила — обясняваше им той с мисли, притежаващи странна простота, все едно се разпореждаше с безпризорни деца. — Вземете ги в плен.

— Лестат, не се съпротивлявай. Няма смисъл да протакаме това — рече ми Габриел.

И аз знаех, че е права. Ала никога през живота си не бях се предавал на никого. Дръпнах я и се запътих покрай „Хотел Дьо“ към моста.

Пробихме си път през навалицата от мокри наметала и оплескани с кал карета, ала те ни настигаха, тичаха толкова бързо, че бяха почти невидими за смъртните, и вече почти не се страхуваха от нас. В тъмните улички на Левия бряг играта приключи.

Бели лица се появиха горе над мен и долу под мен, като демонични херувими, и когато посегнах да извадя оръжието си, почувствах как ръцете им стисват моите.

— Остави — чух да казва Габриел.

Стиснах здраво меча, ала не можех да им попреча да ме вдигнат от земята. Вдигнаха и Габриел.

И сред взрив от ужасяващи образи разбрах къде ни отнасят те. В Гробището на Невинните, само на метри оттам. Вече усещах трептенето на огньовете, които всяка нощ горяха сред вонящите отворени гробове, пламъците, които уж прогонваха миризмите.

Обгърнах здраво шията на Габриел и извиках, че не понасям тази смрад, ала те ни носеха бързо в мрака, през вратата и между беломраморните гробници.

— И вие несъмнено не я понасяте! — възпротивих се аз. — Защо живеете сред мъртвите, щом сте създадени да се храните от живота?

Но ме бе обзела такава погнуса, че не можех да водя ни словесна, ни физическа борба. Навсякъде около нас лежаха тела в различни стадии на разложение, и тази смрад се носеше дори и от богаташките гробници.

И щом навлязохме в най-тъмната част на гробището, в една грамадна гробница, аз разбрах, че и те мразят вонята също като мен. Усещах отвращението им, и въпреки това те разтваряха усти и дробове. Габриел трепереше до мен, впила пръсти в шията ми.

Минахме през друга врата и после слязохме по изкопано в пръстта стълбище, осветено от мъждиви факли.

Вонята се усили. Тя сякаш се излъчваше от пръстенните стени. Извърнах лице надолу и повърнах тънка струя блестяща кръв върху стъпалата под мен, и тя изчезна под бързите ни стъпки.

— Живеете сред гробове! — извиках яростно. — Кажете, защо по свой избор вече се мъчите в ада?