Вампирът Лестат

Групата като че го усети и незабележимо се отдръпна, а после се приближи, отново обзета от объркване и несигурност.

Габриел ме докосна по ръката.

— Водачът идва — рече тя.

Някъде се бе отворила врата. Барабанният бой се усили, а затворниците в стените се загърчиха в агония, умоляваха за прошка и освобождение. Вампирите около нас подеха виковете им като обезумели. Отчаяно се борех да не запуша ушите си с ръце.

Един силен инстинкт ми подсказваше да не поглеждам водача. Ала не можех да му устоя — и бавно се обърнах, за да го огледам и отново да преценя силите му.

2

Той се приближаваше към центъра на големия кръг, гърбом към кладата, а до него вървеше непозната вампирка.

Когато се взрях в него на светлината на факлите, отново изпитах същия потрес, както когато той влезе в катедралата „Света Богородица“.

Не бе само заради красотата му, а заради смайващата невинност на момчешкото му лице. Движеше се толкова леко и чевръсто, че не виждах крачките му. Огромните му очи ни гледаха без гняв, в косата му, колкото и прашна да беше, играеха червени отблясъци.

Опитах се да проникна в разума му — какъв бе той, защо едно такова благородно създание трябва да стои начело на тези тъжни призраци, когато можеше да броди по целия свят. Опитах се отново да открия онова, което почти ми се бе разкрило, когато застанахме пред олтара на катедралата — това създание и аз. Ако го знаех, може би бе по силите ми да го победя, и щях да го победя.

Стори ми се, че той ми откликва с някакъв безмълвен отговор, с мигновена картина от рая сред самата преизподня на ада. В неговото невинно изражение сякаш дяволът бе запазил лицето и тялото на ангел и след падението.

Ала имаше нещо зловещо. Водачът не проговаряше. Барабаните думкаха тревожно, ала нямаше единодушие. Тъмнооката жена не зави заедно с другите. А другите също бяха замлъкнали.

И жената, която бе дошла заедно с водача, странно създание в одежди на древна царица — парцалива рокля и разръфан пояс, започна да се смее.

Сборището, или както и да се наричаха сами, съвсем понятно се слиса. Единият тимпан спря да бие.

Кралицата изчадие се смееше все по-силно и по-силно. Белите ѝ зъби проблясваха през мръсния воал на сплъстената ѝ коса.

Някога е била прекрасна. И не възрастта ѝ на смъртна я бе съсипала. По-скоро приличаше на умопобъркана — устата ѝ бе изкривена в ужасна гримаса, очите — взрени безумно напред, тялото ѝ, щом се засмя, изведнъж се изопна в дъга, както и Магнус се бе огъвал, докато танцуваше около собствената си погребална клада.

— Не ви ли предупредих? — кресна тя. — Не го ли сторих?

Далече зад нея Никола се размърда в малката си клетка. Усетих как смехът го обгори. Ала той се взираше в мен и чертите му носеха печата на предишната чувствителност, макар и разкривени. В него страхът се бореше със злобата и всичко това бе преплетено с почуда на ръба на отчаянието.

Кестенявият водач се взираше в кралицата вампир с неразгадаемо изражение, момчето с факлата пристъпи напред и кресна на жената да млъкне веднага. Сега то имаше царствена осанка, въпреки дрипите.

Жената му обърна гръб и застана с лице към нас. Тя занарежда думи с дрезгав, безполов глас, който отстъпи на глъхнещ смях.

— Хиляда пъти го повторих, обаче вие не щете да ме слушате! — заяви тя. Разтрепери се и роклята потръпна около нея. — И ми викахте луда, мъченица на времето, блудна Касандра, покварена от твърде дългото ѝ бдение на тази земя. Е, виждате, всичките ми предсказания се сбъднаха.

Водачът не ѝ обръщаше ни най-малко внимание.

— И бе нужно туй създание… — тя се приближи до мен, лицето ѝ бе отвратителна комична маска, също като лицето на Магнус. — … този палав кавалер, за да ви го докаже веднъж завинаги.

Тя изсъска, вдъхна шумно и се изправи. И само за един миг на съвършена неподвижност доби красота. Копнеех да среша косите ѝ, да ги измия със собствените си ръце и да я облека в съвременно облекло, да я видя в огледалото на моето време. Всъщност мислите ми за миг пощуряха от тази идея, да я преобразя и отмия от нея маската на злото.

Стори ми се, че за миг в мен се разгаря идеята за вечността. Тогава познах безсмъртието. С нея всичко бе възможно, или поне така изглеждаше в онзи единствен миг.

Тя ме погледна, долови виденията и лицето ѝ стана още по-прелестно, ала лудостта се завръщаше.

— Накажи ги! — беснееше момчето. — Призови съда на Сатаната! Запали огъня!

Ала никой в обширната зала не помръдна.

Старицата затананика със стиснати устни някаква зловеща мелодия с ритъма на реч. Водачът продължаваше все така да се взира.

Но момчето, изпаднало в паника, настъпваше към нас. То оголи зъби и вдигна ръка като ноктеста лапа.

Грабнах факлата от него и невъзмутимо го блъснах в гърдите, ударът ми го запрати на другия край на прашния кръг и той се хлъзна сред съчките, струпани около кладата. Забих факлата в пръстта и я угасих.

Кралицата вампир се разсмя пискливо и смехът ѝ явно ужаси другите, ала лицето на водача изобщо не се измени.

— Няма да стоя тук и да чакам никакъв съд на Сатаната! — заявих аз и огледах кръга. — Освен ако не доведете Сатаната тук.