Вампирът Лестат

— Тихо! — прошепна една от тях близо до мен, тъмноока жена с рошава коса като вещица. — Ти, богохулнико! Ти, проклет осквернителю!

— Не се оставяй дяволът да те подмами като глупачка, миличка! — ухилих се аз. — Освен ако не те възнагради с проклето зрение, по-добро от това на Всемогъщия!

Тя се засмя. Или по-скоро се разсмя, но после млъкна, сякаш смехът ѝ бе забранен. Ама че весела и интересна вечеринка се очертаваше!

Слизахме все по-надолу и по-надолу под земята.

Трепкащата светлина, стъргането на босите им нозе по пръстта, допира на мръсни дрипи по лицето ми. За миг мярнах ухилен череп. После още един, после цял куп, изпълнили една ниша в стената.

Опитах се да се изтръгна, кракът ми се удари в друга купчина и костите с тракане се пръснаха по стълбите. Вампирите затегнаха хватката си и се помъчиха да ни издигнат по-високо. Сега преминавахме покрай отвратителното зрелище на разложени трупове, поставени в стената като статуи — кости, увити в прогнили дрипи.

— Каква гнусотия! — процедих през стиснати зъби.

Бяхме стигнали подножието на стъпалата и ни понесоха през огромна катакомба. Чувах тихите, забързани удари на тимпани.

Напред пламтяха факли, и над хоровия жален вой се разнесоха и други писъци, далечни, ала изпълнени с болка. Ала нещо по-важно от тези озадачаващи викове привлече вниманието ми.

Сред цялата тази гадост аз долових близкото присъствие на смъртен. Това бе Никола и той бе жив, аз го чувах — топлия и крехък поток на мислите му, примесен с миризмата му. Но мислите му бяха ужасяващо объркани, в тях цареше пълен хаос.

Не можех да узная дали и Габриел го е доловила.

Внезапно хвърлиха и двама ни в прахта. И другите се отдръпнаха от нас.

Изправих се на крака и вдигнах и Габриел. И видях, че се намираме в огромна зала с купол, оскъдно осветена от три факли, които вампирите държаха така, че оформяха триъгълник, в чийто център бяхме.

В дъното на залата имаше нещо огромно и черно; мирис на дърво и катран, мирис на влажен, мухлясал плат, мирис на жив смъртен. Никола беше там.

Косата на Габриел напълно се беше освободила от панделката и падаше по раменете ѝ. Тя се прилепи до мен и се заоглежда с привидно спокоен, предпазлив поглед.

Навсякъде около нас се надигна вой, ала най-пронизителните жалби идеха от онези, другите създания, които бяхме чули преди, създания, скрити нейде дълбоко в земята.

И аз разбрах, че вият затворени в гробници вампири, виеха за кръв, молеха за прошка и освобождение, молеха дори за огньовете на ада. И воят им бе също тъй непоносим като вонята.

Ники не излъчваше истински мисли, само безформения трепет на своя разум. Сънуваше ли? Полудял ли бе?

Барабанният бой сега бе много силен и идеше много отблизо, ала онези писъци все така пронизваха тътена, отново и отново, без ритъм и без предупреждение. Писъците на най-близките до нас вампири утихнаха, ала барабаните продължаваха да бият и изведнъж затътнаха в главата ми.

Като отчаяно се мъчех да не запуша ушите си с ръце, аз се огледах наоколо.

Беше се оформил голям кръг — бяха поне десет, тези твари. Видях млади, стари, мъже и жени, едно младо момче, всичките облечени в остатъци от човешко облекло, изцапано с пръст, боси, с коси, сплъстени от мръсотия. Там беше и жената, с която бях разговарял на стълбището — добре сложеното ѝ тяло бе облечено в мръсна роба, подвижните ѝ черни очи блестяха като скъпоценни камъни сред мръсотията, докато ни оглеждаше. А зад тях, зад авангарда, в тъмното двама удряха тимпаните.

Мълчаливо се помолих за сила. Опитвах се да чувам Никола, без да мисля за него. Тържествена клетва: ще измъкна всички ни оттук, въпреки че в момента не зная точно как.

Барабанният бой забавяше темпо и премина в грозни тактове, които превърнаха непознатото чувство на страх в свит юмрук в гърлото ми. Един от факлоносците се приближи.

Усещах очакването на останалите, осезаемата възбуда, когато поднесоха пламъка към мен.

Грабнах факлата от изчадието и извих дясната му ръка, докато падна на колене. С мощен ритник го проснах на земята, и щом останалите ме връхлетяха, замахнах широко с факлата и ги отпъдих.

После дръзко захвърлих факлата на земята.

Това ги свари неподготвени и усетих как изведнъж настана тишина. Възбудата бе утихнала или по-скоро бе преминала в по-търпеливо и не толкова избухливо усещане.

Барабаните продължаваха да бият настойчиво, ала те сякаш не им обръщаха внимание. Те гледаха втренчено токите на обувките ни, косите ни и лицата ни, така измъчено, че изглеждаха заплашителни и гладни. И младото момче, със страдалческо изражение, се протегна да докосне Габриел.

— Назад! — изсъсках аз, и той ми се подчини, отдръпна се и вдигна факлата.

Ала вече знаех със сигурност, че ни гледат със завист и любопитство и това е най-силното предимство, което притежаваме.