Вампирът Лестат

Върнах любезността. Позволих му да ме види в стаята в кулата заедно с Магнус. Припомних си думите на Магнус, преди да влезе в огъня. Дадох му да научи всичко.

Той кимна, и когато произнесох думите, изказани от Магнус, изражението му неуловимо се промени — бръчките по челото се изгладиха, или пък цялата му кожа се обтегна. В отговор той не ми предложи подобни знания за себе си.

Тъкмо напротив, и за голяма моя изненада той извърна очи от нас към главния олтар на черквата. Плъзна се покрай нас и ни обърна гръб, сякаш нямаше защо да се бои от нас и засега ни бе забравил.

Тръгна към големия проход между пейките и пое бавно по него, ала не вървеше като човек. По-скоро толкова бързо притичваше от една сянка към друга, че сякаш изчезваше и възникваше пак. Никога не се показа на светло. И десетките хора, тълпящи се в църквата, само трябваше да го погледнат и той мигом се скриваше.

Дивях се на сръчността му — защото това бе сръчност и само толкова. И, любопитен да проверя дали и аз мога да се придвижвам така, аз тръгнах подир него към хора. Габриел ме последва безмълвно.

Мисля, че и за двама ни бе по-просто, отколкото си го представяхме. Ала той явно се стресна, когато ни видя, застанали до него.

И със самата си почуда той ми позволи за миг да прозра най-голямата му слабост — гордостта. Чувстваше се унизен, че сме се промъкнали след него тъй леко, като същевременно сме успели да прикрием мислите си.

Но най-лошото тепърва предстоеше. Щом той осъзна, че аз съм забелязал това… то се разкри за частица от секундата… яростта му се удвои. От него лъхна изпепеляваща горещина — всъщност изобщо не бе горещина.

Габриел издаде тих презрителен звук. Тя го стрелна с очи само за миг и между тях затрептя някаква размяна на мисли, от която бях изключен. Той изглеждаше озадачен.

Ала той бе притиснат в хватката на някаква по-голяма борба, която се мъчех да разбера. Огледа вярващите около себе си и олтара, и всички символи на Всемогъщия и на Дева Мария навсякъде, накъдето се обърнеше. Бе съвършеният бог, изрисуван от Караваджо, светлината играеше по твърдата белота на неговия невинен лик.

После той промуши ръка под моето наметало и обгърна кръста ми. Допирът му бе толкова странен, тъй сладък и тъй изкусителен, красотата на лицето му — тъй омагьосваща, че аз не се отдръпнах. С другата си ръка той обгърна кръста на Габриел, и тази гледка — те двамата заедно, един ангел и още един ангел — ме смути.

— Трябва да дойдете — рече той.

— Защо? Къде? — попита Габриел в отговор. Усетих мощен натиск. Той се опитваше да ме накара да помръдна против волята си, ала не успяваше. Стъпих здраво на каменния под.

Видях как лицето на Габриел се ожесточи, когато го погледна. И той отново се смая. Изпадна в ярост, и не можеше да го скрие от нас.

Значи бе подценил както физическата, така и умствената ни сила. Интересно.

— Длъжни сте да дойдете сега! — рече той и ме притисна с цялата мощ на волята си, прекалено очевидно за мен, че да се подлъжа. — Излезте, и моите следовници няма да ви навредят.

— Лъжеш ни — отвърнах. — Отпратил си своите следовници и искаш да излезем, преди да се завърнат, защото не искаш те да те видят как излизаш от църквата. Ти не искаш те да узнаят, че си влязъл в нея!

И отново Габриел се изсмя презрително.

Сложих длан на гърдите му и се опитах да го отблъсна. Той може би бе силен като Магнус. Но аз не се поддадох на уплахата.

— Защо не искаш те да видят? — прошепнах, втренчен в очите му.

Промяната, настъпила в него, бе тъй поразителна и противна, че ми секна дъхът. Ангелският му лик повяхна, очите му се разшириха, а устните му се извиха надолу от смаян ужас. Цялото му тяло се разкриви, сякаш едва се удържаше да не заскърца със зъби и свие юмруци.

Габриел се отдръпна. Аз се изсмях. Неволно — ала не можех да се сдържа. Това, което се случваше, бе ужасяващо, ала същевременно и много смешно.

Поразително внезапно тази страховита илюзия, ако бе илюзия, избледня и той отново доби първоначалния си вид. Дори и възвишеното изражение се завърна. С постоянен поток от мисли той ми съобщи, че съм безкрайно по-силен, отколкото е предполагал. Ала ако другите го видели да излиза от църквата, щели да се уплашат, и затуй трябвало веднага да тръгнем.

— Отново лъжи! — прошепна Габриел.

А аз разбрах, че такава гордост не би простила нищо никому. Бог да е помощ на Никола, ако не успеем да измамим този!

Обърнах се, хванах ръката на Габриел и ние поехме по прохода към портите. Габриел се обръщаше назад и попоглеждаше въпросително ту мен, ту него с пребледняло, напрегнато лице.

— Търпение! — прошепнах. Обърнах се и го видях, далеч от нас, с гръб към главния олтар, и втренчените му очи бяха толкова големи, че ми изглеждаше ужасен, противен, подобен на призрак.

Щом стигнах вестибюла, аз с цялата си мощ излъчих призив към останалите, като шепнех на глас, за да ме чува Габриел. Казах им да се върнат и да влязат в църквата, ако поискат, че там нищо няма да им навреди, че водачът им стои в църквата пред самия олтар, невредим.