Вампирът Лестат

— Не смейте, не смейте! — злобата, жарка като жега от доменна пещ, ни помете, краката им тропаха и цапаха около нас, усетих как ръцете им се мъчат да сграбчат наметалото и меча ми.

Ала бях сигурен какво ще се случи, щом стигнем до църквата. С последен напън изблъсках Габриел пред себе си и двамата прескочихме прага, хлътнахме в катедралата и се проснахме на каменните плочи.

Писъци. Ужасни дрезгави писъци се извиха нагоре, а после всичко се разтресе, сякаш бяха разгонили тази паплач с оръдеен изстрел.

Изправих се и избухнах в присмехулен смях. Но не продължих да се ослушвам до вратата. Габриел вече беше на крака и ме дърпаше подире си. Заедно се втурнахме навътре в тъмния неф, префучахме под редуващите се величествени арки и най-сетне приближихме мъждивите свещи, горящи в светая светих, потърсихме си тъмно, пусто кътче до един страничен олтар и заедно паднахме на колене.

— Също като онези проклети вълци! — възкликнах. — Проклета засада!

— Шшшт, млъкни за малко! — сряза ме Габриел, прилепена до мен. — Инак безсмъртното ми сърце ще се пръсне.

9

След продължително изчакване усетих как тя се вцепени. Гледаше към площада.

— Не мисли за Никола — рече тя. — Те причакват и се ослушват. Чуват всичко, което става в умовете ни.

— Но какви са техните мисли? — прошепнах. — Какво става в техните глави?

Усетих я как се съсредоточава.

Притиснах я по-силно и погледнах право в сребристата светлина, която струеше през далечните отворени врати. Сега и аз ги чувах — но само онова тихо трептене, което идеше от всички тях, събрани заедно.

Ала докато гледах дъжда, ме обзе крепко спокойствие, почти чувствено. Струваше ми се, че трябва да отстъпим пред тях, че е глупаво да продължим да се съпротивяваме. Всичко щеше да се разреши, ако ние просто излезем при тях и се предадем. Те нямаше да измъчват Никола, който бе попаднал в тяхна власт, нямаше да му откъсват крайник след крайник.

Видях Никола в ръцете им. Беше само по дантелената си риза и брича, защото му бяха взели връхната дреха. И чух писъците му, когато му изтръгнаха ръцете от ставите. „Не!“ — изкрещях и затиснах с длан уста, за да не стресна смъртните в църквата.

Габриел се пресегна и докосна устните ми с пръсти.

— Не го измъчват — промълви едва чуто тя. — Това е само заплаха. Не мисли за него.

— Значи той е жив — прошепнах.

— Това искат да ни внушат те. Слушай!

Отново ме обзе покой и усетих призивите им — да, точно това бяха — да отидем при тях. Гласът нареждаше: Излезте от църквата. Предайте ни се, добре сте дошли, няма да навредим на никого от вас, само елате.

Обърнах се към вратата и се изправих. Габриел тревожно се изправи до мен и пак ме предупреди с жест на ръката си.

Като че се боеше дори да ми говори. И двамата се загледахме в голямата арка, от която струеше сребриста светлина.

— Вие ни лъжете — казах. — Вие нямате власт над нас — буйният поток на неподчинението се устреми към далечната врата. — Да ви се предадем? Ако го сторим, то какво ще ви попречи да държите в плен и трима ни! Защо да излизаме? Вътре в тази църква нищо не ни заплашва — можем да се укрием в най-дълбоките гробници. Можем да ловуваме сред вярващите, да пием кръвта им в параклисите и нишите толкова умело, че никога да не ни открият, да изпращаме после обърканите си жертви на улицата, за да умрат там. А и какво ще ни сторите вие, дето дори не можете да прекрачите прага! Освен това, не вярваме, че Никола е при вас. Покажете ни го. Нека дойде на вратата и ни поговори.

Габриел се мяташе, объркана. Оглеждаше ме с отчаяно желание да разбере какво казвам. И явно ги чуваше — а аз не можех, докато изпращах тези импулси.

Пулсът им като че отслабна, ала не заглъхна.

Всичко продължи като преди, сякаш не им бях отговорил, сякаш някой си тананикаше. То пак обещаваше примирие и сега заговори за екстаз и как в огромната наслада от сливането с него всички противоречия ще бъдат разрешени. Отново бе чувствено, беше прекрасно.

— Нещастни страхливци, паплач такава — въздъхнах. Този път произнесох думите на глас, за да чува и Габриел. — Пратете Никола в църквата.

Жуженето на гласовете изтъня. Продължи, ала отвъд него се долавяше глухо мълчание, сякаш другите гласове замлъкнаха и бяха останали само един-два. После долових рехави, хаотични спорове и бунтове.

Габриел присви очи.