Вампирът Лестат

Поведох я бързо нагоре към билото на близкия хълм и към пътя.

В двора на селската църква, разбира се, не се спотайваха виещи малки чудовища. Не ги и очаквах. Отдавна не бяха прекопавали земята на старите гробове.

Габриел вече не искаше да разговаря с мен за това.

Подкрепих я, почти я отнесох до страничната врата на църквата и тихо счупих резето.

— Цялата зъзна. Очите ми горят — промълви отново тя едва-едва. — На тъмно!

Ала тъкмо понечих да я вкарам вътре, и тя се спря.

— Ами ако те са прави? И мястото ни не е в Дома на Бога?

— Брътвежи и дивотии. Бог го няма в Дома на Бога.

— Недей! — изстена тя.

Издърпах я през сакристията и навън, пред олтара. Тя покри лицето си, и когато вдигна очи, погледът ѝ попадна върху разпятието над дарохранителницата. Изпусна тиха, продължителна въздишка. Но пред витражния прозорец затули очи и обърна глава към мен. Изгряващото слънце, което аз дори не усещах, вече я изгаряше!

Вдигнах я на ръце, като миналата нощ. Трябваше да открия стара гробница, неизползвана от години. Втурнах се към олтара на благословената Дева, с почти изтритите надписи. Коленичих, забих нокти под една плоча и бързо я вдигнах — под нея се разкри дълбока гробница с един-единствен прогнил ковчег.

Издърпах я заедно с мен в гробницата и върнах плочата на мястото ѝ.

Мастилен мрак. Ковчегът под мен се разцепи и дясната ми ръка напипа разпадащ се череп. Усетих под гърдите си острите ръбове на други кости. Габриел изрече, сякаш в транс:

— Да. Далеч от светлината.

— В безопасност сме — прошепнах.

Разбутах костите и направих гнездо сред гнилото дърво и праха, толкова стар, че бе изгубил всякакъв мирис на човешко разложение.

Но не заспах още цял час, или повече.

Отново и отново се сещах за конярчето, разкъсано и захвърлено, облечено в онзи натруфен редингот от червено кадифе. Бях виждал този редингот и преди, и не можех да си спомня къде. Дали не беше от моите? Проникнали ли бяха в кулата? Не, това беше невъзможно, не може да са проникнали. Дали бяха поръчали редингот, досущ същият като моя? Толкова усилия, само за да се изгаврят с мен? Не. Как подобни създания да сторят такова нещо? И все пак… Точно този редингот. Имаше нещо в него…

7

Щом отворих очи, чух тихо, прелестно пеене. И, както често се случва със звуците, дори с най-безценните им частици, то ме върна в детството, в една зимна нощ, когато цялото ми семейство бе слязло в черквата в нашето село и стояхме часове наред след горящите свещи, вдишвахме тежкия и чувствен аромат на тамяна, докато свещеникът водеше шествието, вдигнал високо дарохранителницата.

Спомних си гледката на кръглата бяла нафора зад дебелото стъкло, звездния взрив от злато и скъпоценни камъни около нея, а отгоре — бродираният балдахин, който се клатушкаше застрашително, когато иподяконите в дантелени столи се опитваха да го закрепят в движение.

Хиляди Благослови след това гравираха в паметта ми думите на стария химн:

О Salutaris Hostia

Quae caeli pandis ostium

Bella premunt bostilia

Da robur, fer auxilium3

Докато лежах сред останките на този разпаднал се ковчег под бялата мраморна плоча в страничния олтар на тази голяма селска църква, а Габриел, притисната в мен, бе все още в плен на сънната парализа, аз много бавно осъзнах, че над мен стотици, стотици човеци в момента точно сега пееха същия този химн.

Църквата бе пълна с хора! И не можехме да се измъкнем от това проклето гнездо от кости, преди всичките да си отидат!

Около мен, в тъмното, усещах как мърдат същества, усещах миризмата на потрошения и разпадащ се скелет, върху който лежах. Усещах и мириса на земята, и влагата, и лютия студ.

Ръцете на Габриел, вкопчени в мен, бяха ръце на мъртвец. Лицето ѝ бе вцепенено като кост.

Опитах се да не мисля за това и да лежа, без да помръдвам.

Стотици човеци дишаха и въздишаха горе. Може би хиляда. И сега те продължиха с втория химн.

Какво следва сега? — помислих си мрачно. Литанията, благословиите? От всички нощи, точно в тази нощ нямах време да лежа тук и да размишлявам. Трябваше да изляза оттук. Картината на онзи червен кадифен редингот отново изплува пред очите ми с някакво безумно чувство за неотложност и спазъм на също тъй необяснима болка.

И, както ми се стори, съвсем внезапно Габриел отвори очи. Разбира се, аз не я видях. Тук цареше пълен мрак. Усетих го. Усетих как крайниците ѝ оживяват.

И още щом се раздвижи, тя се вцепени от тревога. Плъзнах длан върху устата ѝ.

— Не мърдай — прошепнах, ала усещах паниката ѝ.

Всички ужаси от предната нощ сигурно се завръщаха — сега тя се намираше в гробница заедно с натрошен скелет и лежеше под камък, който не можеше да повдигне.

— Ние сме в църквата! — прошепнах. — И сме в безопасност.

Пеенето се усили. Tantum ergo Sacramentum, Veneremur cernui4.