Вампирът Лестат

Тя не отговори.

— Аз искам да обиколим всички тези места. Искам сега да ги видя. Искам да ги видя и да поживея в тях. Искам да отида дори още по-далеч, на места, които не съм и мечтал да видя, когато бях жив.

В лицето ѝ се появи някаква промяна.

— Ти знаеше ли, че тя ще порасне отново? — попита тя шепнешком.

— Не. Тоест, да, тоест, не се досетих. Трябваше да се досетя, че така ще стане.

Дълго време тя се взираше в мен, все така неподвижно и безучастно.

— Във всичко това, нищо ли… никога… не те плаши? — попита тя. Гласът ѝ бе гърлен и непознат. — Нищо ли… никога… не те спира? — устата ѝ бе разтворена и съвършена, приличаше на човешка уста.

— Не зная — прошепнах безпомощно. — Не виждам смисъла — ала се почувствах объркан. Отново ѝ казах да отрязва косата си всяка нощ и да я изгаря. Просто е.

— Да, ще я изгарям — въздъхна тя. — Иначе с времето всички стаи в кулата ще се напълнят с нея, нали? Ще е като косата на Марулка от приказката. Ще е като златото, което мелничарската дъщеря трябвало да плете от слама в приказката за злото джудже Сторипакост.

— Ние сами пишем своите приказки, любов моя — казах. — Поуката от тази е, че нищо не може да те унищожи такава, каквато си сега. Всяка рана ще заздравява. Ти си богиня.

— И богинята е жадна — рече тя.

Часове по-късно, докато вървяхме ръка за ръка като двама студенти през тълпата по булеварда, жаждата вече бе забравена. Лицата ни бяха зачервени, кожата — топла.

Ала не я оставих сама, за да отида при адвоката си. А тя не потърси тихата природа, както бе поискала. Останахме един с друг, а едва доловимият трепет на присъствието от време на време ни караше да извръщаме глави.

5

В три часа, когато стигнахме до конюшните под наем, където бяхме оставили конете, вече знаехме, че присъствието ни преследва.

В продължение на по половин час или четирийсет и пет минути не го долавяхме. После приглушеният шум отново се завръщаше. Вбесяваше ме.

И въпреки, че упорито се мъчехме да доловим някакви членоразделни мисли в него, успявахме да различим само злоба и от време на време — суматоха, като зрелището на сухи листа, изгарящи сред лумналите пламъци.

Тя се радваше, че си тръгваме. Не защото онова нещо я дразнеше, а само заради онова, което бе казала по-рано — че искаше извънградската пустош и покой.

Когато пред нас се ширна равнината, яздехме толкова бързо, че чуваше само вятъра, и ми се струва, че я чух да се смее, ала не бях сигурен. И тя като мен обичаше да я брули вятърът, обичаше новия блясък на звездите над потъналите в мрак хълмове.

Ала аз се питах дали тази нощ не е имало мигове, когато тя е ридаела вътрешно и аз не съм знаел. Имаше моменти, в които тя ставаше потайна и мълчалива и очите ѝ трепкаха, сякаш плачеха, ала никакви сълзи не бликваха.

Струва ми се, че бях потънал в дълбоки размишления за това, когато наближихме гъста гора, растяща покрай бреговете на плитък ручей, и съвсем внезапно кобилата се изправи на задни крака и залитна настрани.

Едва не изхвърчах от седлото, толкова неочаквано беше. Габриел се вкопчи здраво в десницата ми.

Всяка нощ аз яздех през тази горичка и минавах по тесния дървен мост над потока. Обичах чаткането на конските подкови по дървото и изкачването по полегатия склон. И кобилата ми знаеше пътя. Но сега не искаше и да стъпи на него.

Подплашена и заплашваща отново да се изправи на задни крака, тя самоволно се обърна и се втурна в галоп обратно към Париж. Трябваше да приложа цялата сила на волята си, за я обуздая и спра.

Габриел се бе обърнала назад и се взираше в гъстата гора, в гъсталака от тъмни, поклащащи се клони, скриващ потока. А после се чу тънкият вой на вятъра и онова тихо шумолене на листата, ясно различимият пулс на присъствието сред дърветата.

Доловихме го в един и същи миг, несъмнено, защото аз прегърнах по-здраво Габриел и тя кимна и стисна ръката ми.

— То е по-силно! — изрече тя бързо. — И не е едно-единствено.

— Да — потвърдих разгневен. — И е застанало между мен и леговището ми! — Извадих меча си и прегърнах Габриел с лявата си ръка.

— Няма да преминеш през него! — извика тя.

— Няма, друг път! — възкликнах, като се мъчех да удържа коня. — Не ни остават и два часа до изгрев-слънце! Вади си меча!

Тя се опита да се обърне и да ми каже нещо, ала аз вече бях подкарал коня напред. И тя извади меча си, както ѝ наредих — малката ѝ ръка го стискаше също тъй здраво, все едно беше мъж.

Разбира се, онова щеше да побегне веднага щом стигнем горичката, сигурен бях. Та това проклето нещо никога не бе предприемало нищо, само подвиваше опашка и побягваше. И бях бесен, че уплаши коня ми и плашеше Габриел.

С рязко пришпорване и напрегнал ум с пълна сила, за да я подчиня, подкарах кобилата право към моста.

Стиснах оръжието. Приведох се ниско, закрил Габриел с тяло. Издишвах гняв като дракон и когато копитата на кобилата затропаха по кухото дърво над водата, аз ги видях — видях демоните за пръв път!