Вампирът Лестат

— Аз ти създавам тревоги, а не искам — рече тя. — Кажи им каквото си пожелаеш. Може би ще успееш да измислиш някаква приемлива история. Не зная. Ако искаш да дойда с теб, ще дойда, ще направя всичко, което поискаш от мен. Но имам един въпрос към теб — тя сниши глас. — Ти несъмнено нямаш намерение да делиш тази власт с тях!

— Не, никога! — тръснах глава, за да покажа, че това е немислимо. Гледах скъпоценностите, мислех за всички подаръци, които бях изпратил, мислех за кукленската къща. Бях им изпратил кукленска къща. Помислих си за актьорите на Рено, в безопасност отвъд Ламанша.

— Дори и с Никола?

— Не, Господи, не!

Погледнах я.

Тя кимна леко, все едно одобряваше отговора. И отново отметна разсеяно косата си.

— Защо не с Никола? — попита.

— Защото той е млад — отвърнах — и животът е пред него. Той не е на ръба на смъртта — сега вече не бях просто нервен, бях нещастен. — След време той ще забрави за нас… — за нашия разговор, искаше ми се да додам.

— Той може утре да умре — каза тя. — Може да го блъсне карета на улицата…

— Аз ли искаш да го сторя! — изгледах я сърдито.

— Не. Не искам да го сториш ти. Та коя съм аз, да ти нареждам какво да правиш? Опитвам се да те разбера.

Дългата ѝ тежка коса отново се бе разпиляла по раменете ѝ. Вбесена, тя я прихвана с две ръце.

После изведнъж тя изсъска тихо и тялото ѝ се скова. Тя стискаше дългите си букли и ги гледаше втренчено.

— Боже мой! — прошепна. А после се загърчи, пусна косата си и изпищя.

Писъкът ѝ ме парализира. Бяла мълния от болка прониза главата ми. Никога не бях я чувал да пищи. И тя отново изпищя, сякаш изгаряше в пламъци. Беше залитнала към прозореца и надаваше все по-силни писъци, втренчена в косата си. Докосна я и отдръпна пръста си от нея, все едно гореше. Замята се на прозореца, пищеше и се гърчеше, сякаш се опитваше да избяга от собствената си коса.

— Престани! — креснах, сграбчих я за раменете и я разтърсих. Тя се задъхваше. Веднага разбрах каква бе причината. Косата ѝ бе израсла отново! Докато е спала, тя бе израсла отново до предишната си дължина. И беше още по-гъста и още по-лъскава. Ето какво не беше наред с външността ѝ, бях го забелязал, и в същото време не бях го видял! И тя току-що го бе видяла сама.

— Престани, престани веднага! — креснах по-силно. Тялото ѝ се гърчеше толкова яростно, че едвам успявах да я удържа в прегръдките си. — Израснала е отново, това е всичко! Това е естествено за теб, не виждаш ли? Нищо и никакво!

Тя се давеше, опитваше се да се успокои, пипаше косата си и пищеше, сякаш по пръстите ѝ се издуваха мехури. Опита се да се изтръгне от мен, после заскуба косата си, обзета от истински ужас.

Този път я разтърсих мощно.

— Габриел! — извиках. — Разбираш ли ме? Израсла е отново и ще израства всеки път, когато я отрежеш! В това няма нищо ужасно, в името на ада, спри! — струваше ми се, че ако тя не престане, аз сам ще се развилнея. И аз треперех като нея.

Тя спря да пищи, само охкаше тихичко. Никога не бях я виждал такава, през всичките дълги години в Оверн. Тя се остави да я заведа до пейката край камината, на която я накарах да седне. Тя притисна с ръце слепоочията си и се опита да успокои дъха си, тялото ѝ бавно се люлееше напред-назад.

Огледах се за ножици. Нямах. Златната ножичка бе паднала на пода в криптата долу. Извадих ножа си.

Тя тихичко ридаеше, захлупила лице в шепи.

— Искаш ли пак да я отрежа? — попитах я.

Тя не отговори.

— Габриел, чуй ме! — хванах ръцете ѝ и ги дръпнах от лицето. — Пак ще ти я отрежа, ако желаеш. Всяка нощ ще я отрязвам и ще я изгарям. Това е всичко.

Тя ме гледаше, изведнъж обзета от такъв съвършен покой, че не знаех какво да правя. По лицето ѝ бе размазана кръв от сълзите ѝ, по ризата ѝ имате кръв. Кръв по цялата ѝ риза.

— Да я отрежа ли? — попитах я отново.

Тя изглеждаше така, сякаш някой я бе ударил и разкървавил. Лицето ѝ. Очите ѝ бяха широко отворени и учудени, кървавите сълзи се лееха от тях и се стичаха по гладките ѝ бузи. И докато гледах, те спряха да текат, потъмняха и засъхнаха по бялата ѝ кожа.

Избърсах внимателно лицето ѝ с дантелената си кърпичка. Отидох при дрехите, които държах в кулата, одеждите, шити за мен в Париж, които бях докарал и сега държах тук.

Свалих редингота ѝ. Тя не се помръдна — нито да ми помогне, нито да ме спре. Разкопчах ленената ѝ риза.

Видях гърдите ѝ, и те бяха идеално бели, освен съвсем бледорозовите на цвят малки зърна. Като се мъчех да не ги поглеждам, ѝ облякох чистата риза и бързо я закопчах. После сресах косата ѝ, решех ли решех и не исках да я отрязвам с ножа. Сплетох я на една дълга плитка и отново ѝ облякох редингота.

Виждах как самообладанието и силата ѝ се завръщат. Явно не се срамуваше от случилото се. И аз не исках тя да се срамува. Тя просто размишляваше върху нещо. Ала не говореше. И не помръдваше.

Заговорих ѝ аз:

— Когато бях малък, ти ми разказваше за всички онези места, където си била. Показваше ми картини от Неапол и Венеция, помниш ли? Онези стари книги? И имаше дреболии за спомен от Лондон и от Санкт Петербург, от всички места, на които си ходила.