Вампирът Лестат

Тя погледна надолу към тях, посъбра ги мълчаливо с върха на обувката си, а после безмълвно вдигна очи към мен. И сега тя несъмнено бе младеж, късата ѝ коса се къдреше край бузата ѝ. Ала очите ѝ се затваряха. Тя посегна към мен и ножиците изпаднаха от ръката ѝ.

— Сега — почивка — прошепна тя.

— Това е само заради изгряващото слънце — уверих я аз. Тя отпадаше по-бързо от мен. Извърна се от мен и тръгна към ковчега. Вдигнах я на ръце и очите ѝ се затвориха. Избутах капака на саркофага още повече вдясно и я положих вътре, и оставих гъвкавите ѝ крайници да се отпуснат естествено и грациозно.

Лицето ѝ вече бе унесено в сън, косата ѝ го обрамчваше с къдрите на младо момче.

Мъртва изглеждаше тя, покойница, сякаш магията се бе развалила.

Продължавах да я гледам.

Зъбите ми се врязаха във връхчето на езика ми, докато усетих болката и вкуса на горещата кръв. После се наведох ниско и оставих кръвта да покапе на мънички лъскави капки върху устните ѝ. Очите ѝ се отвориха. Виолетово-сини, искрящи, те се взряха в мен. Кръвта потече между разтворените ѝ устни и тя бавно издигна глава, за да посрещне целувката ми. Езикът ми проникна в нея. Устните ѝ бяха студени. И моите бяха студени. Ала кръвта бе гореща, и тя струеше помежду ни.

— Лека нощ, свидна моя — рекох. — Мой черен ангел, Габриел.

Щом я пуснах, тя отново потъна в покой. Затворих каменния капак над нея.

4

Пробуждането в черната подземна крипта не ми хареса. Не ми харесваше мразовитият въздух и слабата воня от затвора долу, чувството, че тук лежи всичко мъртво.

Обзе ме страх. Ами ако тя не се пробудеше? Ами ако очите ѝ никога повече не се отвореха? Какво знаех аз за стореното?

Ала ми се струваше нагло, непристойно да сваля отново капака от ковчега и да я съзерцавам, докато спи, както бях сторил снощи. Обхвана ме срамът на смъртните. У дома никога не бих посмял да отворя вратата ѝ, без да почукам, не бих посмял да дръпна завесите на леглото ѝ.

Тя щеше да се пробуди. Длъжна бе. И по-добре бе да вдигне сама капака, да знае как да се пробуди, и жаждата да я накара да се пробуди в нужния момент, както бе накарала мен.

Запалих ѝ факлата на стената и излязох за малко да вдишам чист въздух. После оставих подире си вратите отключени и се качих в килията на Магнус, за да гледам как здрачът се стапя в небето.

Реших, че ще я чуя, когато се пробуди.

Трябва да е изминал час. Лазурният светлик угасна, звездите изгряха и далечният Париж запали своите безброй мънички фенерчета. Откъснах се от перваза, където бях седнал до желязната решетка, отидох при сандъка и започнах да избирам скъпоценности за нея.

Бижутата тя все още обичаше. Бе взела старите си за спомен, когато напуснахме стаята ѝ. Запалих свещите, за да мога по-добре да виждам, въпреки че нямах нужда от тях. Светлината бе прекрасна за мен. Прекрасно играеше по скъпоценностите. И открих изключително изящни и прелестни бижута за нея — украсени с перли игли, които тя би могла да носи на реверите на мъжкия си малък редингот, и пръстени, които щяха да изглеждат мъжествено на малките ѝ ръце, ако тя го искаше.

От време на време се ослушвах за нея. И студ сковаваше сърцето ми. Ами ако тя не се пробудеше? Ами ако си останеше с онази единствена нощ? Ужасът туптеше в мен. И морето от скъпоценни камъни в сандъка, отблясъците на свещите, които танцуваха по шлифованите камъни и по златните обкови, те не значеха нищо.

Но не я чувах. Чувах вятъра навън, мекото шумолене на многобройните дървета, слабото далечно подсвиркване на конярчето, което обикаляше из плевнята, цвиленето на конете ми.

Далече заби камбаната на селска църква.

И тогава съвсем внезапно ме обзе чувството, че някой ме гледа. То ми беше толкова непознато, че изпаднах в паника. Обърнах се, едва, не се препънах в сандъка и се вгледах в тайния тунел. Нямаше никой.

Нямаше никой и в тази малка, празна светая светих, а отблясъците на свещите играеха по скъпоценните камъни и мрачното изражение на Магнус върху саркофага.

После погледнах право пред мен, към зарешетения прозорец.

И я видях. Гледаше ме.

Тя сякаш се рееше във въздуха, вкопчила се в решетката с две ръце, и се усмихваше.

В гърлото ми се надигна вик. Отстъпих назад и цялото ми тяло плувна в пот. Изведнъж се засрамих, че са ме сварили неподготвен, че така очебийно се стреснах.

Но тя не се помръдваше и продължаваше да се усмихва, изражението ѝ постепенно от ведро се промени в палаво. На светлината на свещите очите ѝ блестяха твърде ярко.

— Не е много любезно да плашиш така другите безсмъртни — казах.

Тя се разсмя — много по-свободно и леко, отколкото някога, докато бе жива.

Щом се размърда и издаде звуци, в тялото ми се разля облекчение. Знаех, че се изчервявам.

— Как се добра дотам? — попитах. Отидох до прозореца, проврях ръце през решетките и стиснах двете ѝ китки.

Малката ѝ уста бе само сладост и смях. Косата ѝ — огромна блещукаща грива около лицето.

— Изкатерих се по стената, разбира се — рече тя. — Как си мислиш, че съм попаднала тук?

— Слез тогава. Не можеш да минеш през решетките. Ще те посрещна.