Вампирът Лестат

Влязохме и излязохме от Операта и от Комеди, преди да затворят, после и на бала в „Пале Роял“. Възхити я как смъртните ни виждаха, без да прозрат какви сме, как ги привличахме и как тънеха в пълна заблуда.

След това доловихме присъствието много остро, докато оглеждахме църквите, и после то отново изчезна. Катерехме се по камбанарии, за да огледаме своето царство, а после се сгушвахме за малко в препълнени кафенета, просто за да почувстваме и усетим мириса на смъртните около нас, да си разменяме тайни погледи, да се смеем тихо тет-а-тет.

Тя изпадаше в мечтания, загледана в парата, издигаща се над чашата ѝ с кафе, в слоевете цигарен дим, витаещ около лампите.

Тя се влюби в тъмните празни улици и свежия въздух повече от всичко друго. Искаше да се катери по клоните на дърветата и отново по покривите. Дивеше се, че невинаги се придвижвам из града по покривите или се возя на покрива на карети, както сега, с нея.

По някое време след полунощ се разхождахме сами из пустия пазар ръка за ръка.

Току-що пак бяхме доловили присъствието, ала никой от нас не можеше да различи някакво отношение в него, както преди. Това ме озадачаваше.

Ала всичко около нас продължаваше да я смайва — отпадъците, котките, които гонеха дребните гадини, странният покой, това, че най-тъмните кътчета на мегаполиса не криеха опасност за нас. Тя го отбеляза. Може би тъкмо то я очароваше най-много — че можехме да се промъкваме покрай бърлогите на крадците, без да ни чуят, че лесно можехме да победим всеки, проявил глупостта да ни закача, че и двамата бяхме ѝ видими, и невидими, осезаеми и напълно непонятни.

Не я припирах и не я разпитвах. Просто се носех доволен заедно с нея и понякога потъвах в размишления за това непознато доволство.

И когато един красив младеж с крехко телосложение се приближи на кон между потъналите в тъмнина сергии, аз го проследих с очи, вее едно бе привидение, нещо, преминало от земята на живите в земята на мъртвите. С тъмната си коса и черните си очи, и с невинното и в същото време скръбно изражение на лицето си той ми напомняше на Никола. Не биваше да се скита по пазара сам. Беше по-млад от Ники и много глупав, наистина.

Но точно колко глупав беше разбрах чак когато тя пристъпи напред като голяма розова котка и го събори почти тихомълком от коня.

Бях потресен. Невинността на нейните жертви не я тревожеше. Тя не водеше моите морални битки. Ала и аз също не ги водех вече, защо да я съдя? И все пак лекотата, с която тя уби младежа — изящно пречупи врата му, когато малката глътка, която пое от него, се оказа недостатъчна да го убие — ме разгневи, въпреки, че беше изключително вълнуващо да я наблюдаваш.

Тя бе по-студена от мен. Тя бе по-добра във всичко, помислих си. Магнус бе казал: „Не проявявай никаква милост.“ Но дали искаше да каже, че трябва да убиваме, когато няма нужда?

След миг ми се проясни защо го бе сторила. Тя разкъса там, на място, колана и полите от розово кадифе и облече дрехите на момчето. Беше го избрала заради кройката на дрехите му.

И, по-вярно казано, щом облече дрехите, тя се превърна в момчето.

Тя обу кремавите му копринени чорапи и ален брич, облече дантелената риза и жълтата жилетка, а после и аления редингот, и дори свали алената панделка от косата на момчето.

Нещо в мен въставаше срещу чара на всичко това, срещу нея, изправена дръзко, облечена в новите дрехи, с буйна коса, спускаща се по раменете — сега тя приличаше повече на лъвска грива, отколкото на прелестните женски букли отпреди малко. А после ми се прииска да я разкъсам. Затворих очи.

Когато отново я погледнах, свят ми се виеше от всичко, което бяхме видели и извършили заедно. Не можех да понасям близостта на мъртвото момче.

Тя върза цялата си руса коса с алената панделка и остави дългите кичури да се стелят надолу по гърба ѝ. Покри с розовата рокля тялото на момчето, закопча на кръста си неговия меч, извади го и отново го прибра в ножницата и взе кремавото му наметало.

— Е, хайде да тръгваме, любими — каза ми тя и ме целуна.

Не можех да се помръдна. Искаше ми се да се върна в кулата и само да бъда близо до нея. Тя ме погледна и притисна главата ми, за да ме накара да тръгна. И почти мигом побягна напред.

Тя трябваше да почувства свободата на ръцете и краката си и аз тежко се втурнах след нея — трябваше да се напрегна, за да я настигна.

Това никога не ми се бе случвало с никой смъртен, разбира се. Тя сякаш летеше. И когато я видях как прехвърча над обкованите с дъски дюкяни и купчините боклук, едва не загубих равновесие. Отново се спрях.

Тя се върна при мен и ме целуна.

— Но вече няма никаква причина да продължа да се обличам така, нали? — попита тя. Все едно говореше на дете.

— Не, няма, разбира се — отвърнах. Може би бях благословен, че тя не можеше да чете мислите ми. Не можех да спра да гледам краката ѝ, тъй съвършени в кремавите чорапи. И начинът, по който рединготът обхващаше тънкото ѝ кръстче. Лицето ѝ бе като пламък.