Вампирът Лестат

Гледката беше зловеща — начинът, по който тя пристъпваше по камъните, сякаш без да ги докосва, и как всичко, дори и кичурите на косата ѝ, развявани във всички посоки от вятъра, сякаш бе под нейна власт. С тази безжалостна стъпка тя би могла да премине и през самата стена.

Отдръпнах се в тъмното.

Мъжът се оживи, обърна се към нея и токът на обувката му изскърца върху каменните плочи, а тя се вдигна на пръсти, сякаш за да му зашепне на ухо. Стори ми се, че за миг тя се поколеба. Може би изпитваше лек ужас. Ако бе така, значи жаждата не бе имала достатъчно време да укрепне. Ала и да се е усъмнила, не е било за по-дълго от секунда. Тя го превземаше и той бе безсилен, а аз бях като омагьосан и бях способен единствено да гледам.

Но съвсем неочаквано се сетих, че не съм я предупредил за сърцето. Как съм могъл да го забравя? Втурнах се към нея, ала тя вече го бе пуснала и той се бе свлякъл до стената, с глава, килната на една страна, шапката се въргаляше в краката му. Беше мъртъв.

Тя стоеше и го гледаше, и аз видях как кръвта потича в тялото ѝ, сгрява я, насища тена ѝ и червеното на устните ѝ. Когато ме погледна, очите ѝ святкаха във виолетово, почти с цвета на небето, когато аз влязох в спалнята ѝ. Аз я наблюдавах мълчаливо как тя оглежда жертвата си с любопитство и почуда, сякаш не приемаше напълно онова, което вижда. Косата ѝ отново се бе оплела и аз повдигнах кичурите ѝ.

Тя се плъзна в прегръдките ми. Аз я поведох далече от жертвата. Веднъж-дваж тя се огледа през рамо, а после устреми очи напред.

— За тази нощ е достатъчно. Трябва да се приберем в кулата — казах ѝ. Исках да ѝ покажа съкровището и просто да бъда с нея на безопасно място, да я прегръщам и утешавам, ако заради всичко това започнеше да губи разсъдък. Смъртните спазми отново я обзеха. Там тя можеше да си почива край огъня.

— Не, още не искам да се прибирам — отвърна тя. — Болката няма да трае дълго, ти ми го обеща. Искам, след като тя отмине, да бъда тук — тя ме погледна и се усмихна. — Аз дойдох в Париж, за да умра, нали? — прошепна.

Всичко я разсейваше — мъртвецът отзад, свлечен под сивото си наметало, небето, хвърлящо отблясъци по повърхността на локва вода, котката, която се разхождаше по върха на близка стена. Кръвта, горещата кръв, течеше в нея.

Стиснах ръката ѝ и настоях да ме последва.

— Аз трябва да пия — казах.

— Да, виждам — прошепна тя. — Ти трябваше да го вземеш. Трябваше да се досетя… И все пак, джентълменът си ти.

— Огладнелият джентълмен — усмихнах се аз. — Хайде да не се мъчим да измисляме етикеция за страшилища — засмях се. Бих я целунал, ала изведнъж нещо привлече вниманието ми. Стиснах силно ръката ѝ.

Далече, откъм Гробището на Невинните, долових присъствието, силно като преди.

Тя, също като мен, не помръдваше. Наклони бавно глава на една страна и отмести кичура коса от ухото си.

— Чуваш ли го? — попитах.

Тя ме погледна.

— Още един! — тя присви очи и отново погледна нататък, откъдето идеше излъчването.

— Отстъпник! — изрече тя на глас.

— Какво? — отстъпник, отстъпник, отстъпник. Зави ми се свят, сякаш си припомнях някакъв сън. Фрагмент от сън.

Ала не можех да мисля. Бях изтощен, след като я бях преобразил. Трябваше да пия.

— То ни нарече отцепници — изрече тя. — Ти чу ли го? — и тя се заслуша отново, ала то бе изчезнало и никой от нас не го чуваше, и не можех да бъда сигурен, че бях доловил това отчетливо пулсиране, отстъпник, ала ми се струваше, че бях!

— Не му обръщай внимание, каквото и да е то — казах. — Никога не се приближава повече от това — ала щом го изрекох, осъзнах, че този път то бе по-озлобено. Исках да се махна по-далече от Гробището на невинните. — То живее в гробищата — измърморих. — Може би не е способно да живее другаде… твърде дълго.

Ала преди да се доизкажа, отново го усетих и то сякаш се разширяваше и излъчваше най-силната злоба, каквато бях усещал у него досега.

— То се смее! — прошепна тя.

Вгледах се в нея. Тя без съмнение го чуваше по-ясно от мен.

— Предизвикай го! — възкликнах. — Наречи го страхливец! Кажи му да се покаже!

Тя ме изгледа слисано.

— Наистина ли искаш това? — промълви тя една чуто. Трепереше леко, и аз я подкрепих. Тя обви ръце около кръста си, сякаш отново разтърсена от спазъм.

— Тогава, нека не е сега — казах. — Не му е времето. А и пак ще го чуем, точно когато напълно сме забравили за него.

— Отиде си — рече тя. — Но то, това нещо, ни мрази…

— Да се махаме по-далече от него — рекох презрително, прегърнах я и я поведох бързо по-надалече.

Не ѝ казах за какво си мислех, какво ми тежеше много повече от присъствието и обичайните му номера. Щом и тя като мен долавяше присъствието, дори още по-ясно, значи тя притежаваше всички мои способности, включително да изпраща и да долавя образи и мисли. Ала въпреки това вече не бяхме способни да се чуваме един друг.

3