Вампирът Лестат

Открих си жертва веднага щом пресякохме реката и щом забелязах мъжа, още по-дълбоко осъзнах, че всичко, което бях вършил досега сам, отсега нататък щях да върша с нея. Тя щеше да ме гледа сега и да се учи. Стори ми се толкова интимно, че кръвта се втурна към лицето ми.

И докато подмамвах жертвата навън от кръчмата, докато го дразнех, подлудявах и после го превзех, бях наясно, че се фукам пред нея, държа се малко по-жестоко, по-игриво. И когато жертвата падна, това бе толкова разтърсващо, че след това се чувствах изтощен.

Тя беше във възторг. Следеше всичко, сякаш можеше да всмуче всяка гледка така, както смучеше кръв. Отново се събрахме и аз я взех в прегръдките си, усетих топлината ѝ, и тя усети моята. Кръвта нахлуваше в мозъка ми. И ние се прегръщахме, дори и тънкия покров на нашите дрехи ни се струваше чужд, две пламтящи статуи в мрака.

След това нощта загуби всичките си обичайни измерения. Всъщност тя остава една от най-дългите нощи, която съм преживял в безсмъртния си живот.

Тя бе безкрайна, и бездънна, и опияняваща, и имаше моменти, когато ми се искаше да се защитя някак от насладите и изненадите, които тя ми поднасяше, и не можех.

И макар че повтарях нейното име отново и отново, за да стане това съвсем естествено, за мен тя все още не беше Габриел. Тя бе просто тя, онази, от която се нуждаех цял живот с цялото си същество. Единствената жена, която бях обичал някога.

Действителната ѝ смърт не се проточи дълго.

Намерихме една празна стая в мазе, където останахме, докато всичко свърши. И там, докато траеше то, аз я прегръщах и ѝ говорех. Разказах ѝ отново всичко, което ми се беше случило, този път с думи.

Разказах ѝ всичко за кулата. Повторих ѝ всичко, което ми бе казал Магнус. Обясних всички появи на присъствието. И как почти бях свикнал с него и бях започнал да го презирам, и не желаех да го преследвам. Отново и отново се опитвах да ѝ изпращам образи, ала без полза. Нищо не казах за това. Нито пък тя. Но ме слушаше много внимателно.

Говорих ѝ за подозренията на Ники, за които, разбира се, той изобщо не ѝ бе споменавал. И ѝ обясних, че сега се боя още повече за него. Още един отворен прозорец, още една празна стая, и този път имаше и свидетели, които да потвърдят колко странно е било всичко.

Но карай да върви, щях да пробутам на Роже някаква история, която да прозвучи правдоподобно. Трябваше да намеря някакъв начин да се откъсна от Ники, да скъсам веригата от подозрения, която го приковаваше към мен.

Всичко това като че смътно я очароваше, но за нея то не бе важно. Важното беше какво ѝ предстои оттук нататък.

И след като смъртта ѝ приключи, тя бе неудържима. Нямаше стена, която да не може да изкатери, нито врата, през която да не желае да влезе, и никой покрив не беше прекалено стръмен.

Сякаш не вярваше, че ще живее вечно, а по-скоро си мислеше, че са ѝ дарили тази една-единствена нощ на свръхестествена жизненост и всичко трябва да бъде опознато и свършено, преди смъртта да дойде да я вземе призори.

Много пъти се опитах да я убедя да се приберем в кулата. Часовете се нижеха, и ме повали духовно изтощение. Имах нужда да поостана на спокойствие, да поразмишлявам за случилото се. Отварях очи, и за миг виждах само мрак. Ала тя искаше само експерименти и приключения.

Тя ми предложи да влезем в личните жилища на смъртните, за да ѝ потърсим дрехи, от каквито се нуждаеше. Разсмя се, когато ѝ казах, че винаги купувам дрехите си така, както е редно.

— Ние можем да чуем, когато една къща е безлюдна — каза тя, докато вървеше бързо по улиците и очите ѝ обхождаха прозорците на потъналите в тъмнина сгради. — Можем да чуем дали прислугата спи.

Съвсем разумно звучеше, въпреки че аз никога не бях предприемал нищо подобно. И скоро вече я следвах нагоре по тесни задни стълбища и надолу по застлани с килими коридори, изумен от леснината на всичко и очарован от детайлите в неофициалните покои, в които живееха смъртните. Открих, че ми харесва да докосвам личните вещи: ветрилата, кутийките за енфие, вестникът, който стопанинът на къщата е чел, ботушите му върху камината. Беше си голямо забавление, също като надничането през прозорците.

Но тя си имаше цел. В будоара на една дама в голяма къща в Сен Жермен тя откри цяло съкровище от разкошни дрехи, в които да облече новото си, закръглено тяло. Помогнах ѝ да свали старата тафта и да се премени в розово кадифе и да събере косата си в подредени къдрици под шапка с щраусово перо. Отново ме потресоха видът ѝ и странното, призрачно чувство, докато обикалях с нея из твърде пищно обзаведената къща, изпълнена с миризми на смъртни. Тя събра няколко предмета от тоалетката — стъкленица с парфюм, малки златни ножички. Огледа се в огледалото.

Отново отидох при нея да я целуна и тя не ме спря. Целувахме се като любовници. Това бе картината, която представлявахме с нея — белолики любовници, когато изтичахме надолу по стълбището за прислугата и изскочихме навън, на улицата, в късната вечер.