Вампирът Лестат

Да погледнеш с тези вампирски очи друго същество като теб самия за първи път, откакто Магнус скочи в огъня.

Сигурно съм издал някакъв звук, защото тя откликна почти незабележимо, все едно го бе чула. Габриел — това бе единственото име, с което бих могъл да я наричам сега.

— Габриел — казах ѝ. Никога не бях я наричал така, освен в най-съкровените си мисли, и видях как тя почти се усмихна.

Погледнах китката си. Раната се бе затворила, но жаждата в мен скърцаше със зъби. Моите вени ми говореха, сякаш аз им бях заговорил. И аз се взрях в нея и видях как устните ѝ помръдват — мъничък знак за глад. И тя ме погледна със странно, многозначително изражение, което сякаш казваше: „Не разбираш ли?“

Но нищичко не бях чул от нея. Мълчание и само красотата на очите ѝ, вперени в мен, и може би обичта, с която се гледахме, ала мълчанието се простираше във всички посоки и нищо не потвърждаваше. Не можех да проникна в него. „Прикриваш ли мислите си?“ — попитах я безмълвно и тя сякаш не разбра.

— Сега — каза тя, и гласът ѝ ме стресна. Беше по-мек и по-звучен отпреди. За миг се пренесохме в Оверн, снегът валеше и тя ми пееше, и песента ѝ кънтеше наоколо като в голяма пещера. Ала това бе свършило. Тя каза:

— Върви… Приключвай с всичко това, веднага! — тя кимна, за да ме придума, приближи се и ме дръпна за ръката. — Погледни се в огледалото — прошепна.

Но аз знаех. Бях ѝ дал повече кръв, отколкото бях поел от нея. Умирах от глад. Дори не се бях нахранил, преди да дойда при нея.

Ала бях така омагьосан от звученето на сричките и онова кратко видение на падащия сняг, и от спомена за нейната песен, че дълго време не откликнах. Гледах пръстите ѝ, които докосваха моите. Виждах, че плътта ни е еднаква. Станах от креслото, улових двете ѝ ръце, после прокарах пръсти нагоре до раменете ѝ, по лицето ѝ. Бе сторено, и аз все още бях жив! Сега тя беше с мен. Тя бе преодоляла онази ужасна самота и сега беше с мен, и внезапно не можех да мисля за нищо друго, освен да я прегърна, да я притисна до мен, никога да не я пусна да си отиде.

Вдигнах я над земята. Залюлях я в прегръдките си и се завъртяхме, завъртяхме…

Тя отметна глава и от нея се изтръгна смях, все по-силен и по-силен, докато не затулих устата ѝ с длан.

— Можеш да счупиш всички стъкла в стаята с твоя глас! — прошепнах. Погледнах към вратата. Отвън бяха Пики и Роже.

— Нека ги счупя тогава! — възкликна тя и в изражението ѝ нямаше ни помен от игривост. Спуснах я на земята. Мисля, че се прегърнахме пак и пак, почти глупашки. Не можех да се удържа.

Ала другите смъртни обикаляха из апартамента — лекарят и сестрите си мислеха, че е редно да влязат.

Видях как тя погледна към вратата. И тя ги чуваше. Но защо аз не чувах нея?

Тя се откъсна от мен, погледът ѝ се стрелкаше от един предмет на друг. Отново грабна свещите, отнесе ги пред огледалото и заоглежда лицето си.

Разбирах какво преживяваше. Тя имаше нужда от време, за да свикне с новото си зрение. Но трябваше да се махнем от апартамента.

През стената чувах гласа на Ники, който настояваше лекарят да почука на вратата.

Как да я измъкна оттам и да се отърва от тях?

— Не, не оттам — каза тя, когато забеляза, че гледам към вратата.

Тя гледаше леглото, предметите по масата. Отиде до леглото и извади бижутата си изпод възглавницата. Огледа ги и отново ги върна в протритата кадифена кесия. После завърза кесията за полата си и тя се изгуби сред гънките на плата.

В тези малки жестове прозираше важност. Разбрах, въпреки, че нейните мисли не ми издаваха нищо, че от тази стая тя не иска нищо повече. Щеше да зареже вещите, дрехите, които бе донесла със себе си, старинните сребърни четка за коса и гребен и опърпаните книги на масичката до леглото.

На вратата се почука.

— Защо не оттук? — попита тя, обърна се към прозореца и го отвори. Ветрецът нахлу, разлюля златните завеси, вдигна косата на тила ѝ и когато тя се обърна, гледката ме накара да потръпна — косата ѝ се виеше около лицето ѝ, а очите ѝ бяха диви и изпълнени с безброй цветове и почти трагична светлина. Тя не се боеше от нищо.

Хванах я и не ми се искаше да я пусна. Отпуснах лице в косите ѝ и отново можех да мисля само за това, че сме заедно и вече нищичко нямаше да ни раздели. Не разбирах нейното мълчание и защо не можех да я чуя, ала знаех, че не е по нейна воля и може би вярвах, че ще премине. Тя беше с мен. И това бе всичко. Смъртта бе мой командир и аз му дадох хиляди жертви, ала нея изтръгнах от ръцете му. Казах го на глас. Казах и още отчаяни и безсмислени неща. Ние двамата бяхме едни и същи ужасни, смъртоносни създания, ние скитахме из Дивата градина, и аз се опитах да ѝ разкрия с образи смисъла на Дивата градина, ала и да не го разбереше, това нямаше значение.

— Дивата градина — тя повтори думите почтително и устните ѝ се извиха в мека усмивка.

Главата ми гърмеше. Усетих как тя ме целуна и ми прошепна нещичко, сякаш в съпровод на нейните мисли.

— Но помогни ми сега — шепнеше тя. — Искам да те видя как го правиш сега — имаме цяла вечност да се прегръщаме. Ела.