Вампирът Лестат

Свещта гореше до ръката ѝ, на перваза на прозореца. И аз съвсем нарочно я угасих с пръсти. Забелязах, че тя се намръщи, русите ѝ вежди се извиха, а сините ѝ очи мъничко се разшириха, когато ме погледна, огледа лъскавия копринен брокат и обичайната дантела, която избрах да облека за нея, и меча на хълбока ми с внушителната, инкрустирана със скъпоценни камъни дръжка.

— Защо не искаш да те виждам? — попита тя. — Дойдох в Париж, за да те видя. Запали отново свещта — но в думите ѝ нямаше истински упрек. Аз бях там, с нея, и това бе достатъчно.

Коленичих пред нея. Възнамерявах да водя разговор като смъртен, да я убеждавам, че трябва да замине за Италия с Ники, но съвсем ясно, преди да заговоря, тя каза:

— Късно е вече, мили, аз няма да мога да завърша това пътешествие. Достатъчно далеч стигнах.

Болезнен спазъм я накара да млъкне, той стегна кръста ѝ там, където го опасваше поясът, и за да го прикрие от мен, тя доби съвсем вяло изражение. Заприлича на момиче, и отново усетих мириса на болестта в нея, разядените ѝ дробове и съсиреците кръв.

В мислите ѝ избуя страх. Искаше ѝ се да ми изкрещи, че се страхува. Искаше ѝ се да ме моли да я задържа и да остана с нея, докато всичко свърши, ала не можеше, и за мое смайване осъзнах, че тя е убедена, че аз ще ѝ откажа. Че съм твърде млад и неразумен и няма да я разбера.

Това бе мъчение.

Изобщо не осъзнавах, че съм се отдръпнал от нея, но бях минал чак в другия край на стаята. Глупави дребни подробности се врязваха в съзнанието ми: играещите нимфи на изрисувания таван, високо разположените позлатени дръжки на вратата и крехките сталактити от разтопен восък по белите свещи, които ми се искаше да отчупя и да мачкам в ръка. Мястото изглеждаше ужасно, претрупано. Омразно ли ѝ беше? Дали искаше отново да се върне в голите каменни стаи?

Мислех за нея, сякаш съществуваше „безкрайно утре, утре, утре…“. Отново я погледнах, стройната ѝ фигура, облегната на перваза. Мракът на небето зад нея се бе сгъстил и нова светлина, светлината на фенерите, преминаващите карети и близките прозорци нежно докосваше малкия обърнат триъгълник на слабото ѝ лице.

— Няма ли да ми поговориш? — попита тя меко. — Няма ли да ми разкажеш как се случи всичко? Ти донесе толкова много щастие на всички ни — дори и говорът ѝ причиняваше болка. — Но как върви при теб? При теб!

Мисля, че бях почти готов да я заблудя, да си докарам някакво силно предоволно излъчване, като впрегна всичките си способности. Да ѝ разказвам лъжи на смъртен с безсмъртни умения. Да започна да говоря и да говоря, и да проверявам всяка своя дума, за да я изкажа съвършено. Но докато мълчахме, нещо се случи.

Надали не съм помръднал повече от миг, но нещо вътре в мен се промени. Настъпи някаква грандиозна промяна. В някакъв миг ми хрумна една огромна и ужасяваща възможност, и в същия този миг взех решение.

То не бе облечено в думи, не съдържаше никаква схема или план. И в този миг, ако някой бе ме запитал, аз щях да отрека. Щях да кажа: „Не, никога, не ми е и хрумвало! Вие за какъв ме мислите, що за чудовище съм според вас…“ И все пак, изборът бе направен.

Разбрах нещо абсолютно.

Думите ѝ бяха заглъхнали, тя отново бе обзета от страх и болки, и въпреки болката тя се надигна от креслото.

Видях как одеялото се плъзна от тялото ѝ и разбрах, че тя идва към мен и че трябва да я спра, ала не я спрях. Виждах как ръцете ѝ се приближават, протягат се към мен, и след това тя изведнъж отскочи назад, сякаш блъсната от яростен вятър.

Бе се повлякла по килима и рухнала до креслото, до стената. Но много бързо замря и не помръдваше, сякаш я бях сковал с мисълта си, и по лицето ѝ нямаше страх, въпреки, че сърцето ѝ туптеше бясно. По-скоро по него се изписа почуда, а после — озадачено спокойствие.

И да съм имал някакви мисли в този момент, не зная какви са били те. Тръгнах напред също толкова непоколебимо, колкото тя бе вървяла към мен. Като следях всяка нейна реакция, аз се приближавах все повече, и най-накрая се приближихме един до друг толкова, колкото и когато тя отскочи назад. Тя се взираше в кожата и в очите ми, и изведнъж отново протегна ръка и докосна лицето ми.

— Нежив! — това си ужасно прозрение сподели тя безмълвно. — Превърнат в нещо. Но НЕЖИВ.

Тихо казах „не“. Това не беше вярно. И ѝ изпратих хладен поток от образи, последователност от надниквалия в сегашното ми съществуване. Парченца, частици от тъканта на нощния Париж, усещането за острие, беззвучно врязващо се в света.

Тя въздъхна и въздухът излезе от гърдите ѝ с леко свистене. Болката сви юмрук в нея, извади нокти. Тя преглътна, стисна устни, очите ѝ действително ме прегаряха. Сега тя знаеше, че онова, което тя улавяше, не са усещания, а са мисли.

— Но как тогава? — попита тя.