Вампирът Лестат

— Този младеж никак не държи на парите, мосю — говореше той.

— През живота си младежът е разполагал с много пари — ми напомняше. — Той говори неща, които ме тревожат, мосю. Никак не ми харесва как звучат.

Роже приличаше на герой от детско стихче с фланелените си шапчица и нощница, с боси крака и ръце, защото пак го бях вдигнал посред нощ и не му бях оставил време дори да си обуе чехлите и да се среше.

— Какво казва той? — настоях.

— Говори за магии, мосю. Казва, че притежавате необикновени способности. Говори за Ла Воасин и Шамбр Ардент, стар случай на магьосничество от времето на Краля Слънце, вещицата, която изготвяла талисмани и забърквала отрови на придворните.

— Кой би повярвал сега на тези дивотии? — разиграх пълно озадачение. Истината бе, че космите по тила ми настръхнаха.

— Мосю, той сипе тежки обиди — продължи той. — Че вашата пасмина, както той се изразява, винаги е имала достъп до големи тайни. Непрекъснато споменава някакво място във вашия град, което са наричали Мястото на вещиците.

— Моята пасмина!

— Това, че сте аристократ, мосю — каза Роже. Беше му малко неловко. — Когато човек е сърдит, колкото е сърдит мосю дьо Ланфан, тези неща стават важни. Ала той не подшушва подозренията си на другите. Споделя ги само с мен. Казва, че вие ще разберете защо той ви презира. Отказали сте да споделите с него откритията си! Да, мосю, вашите открития. Постоянно говори за Ла Воасин, за неща, съществуващи между небето и земята, за които няма разумни обяснения. Твърди, че знае защо сте плакали на лобното място на вещиците.

Не можех да погледна Роже. Така прелестно бе извратено всичко! И все пак уцелваше истината право в сърцевината. Колко великолепно и напълно несъстоятелно. По свой начин Ники бе прав.

— Мосю, вие сте най-милостивият човек… — поде Роже.

— Спестете ми това, моля…

— Но мосю дьо Ланфан разправя фантасмагории, неща, които изобщо не бива да разправя в днешно време, в нашата епоха — че видял как куршум минава през тялото ви, куршум, който е трябвало да ви убие.

— Куршумът не ме улучи — казах. — Роже, зарежете това. Изведете ги от Париж, всичките.

— Да ги изведа? — възкликна той. — Но вие вложихте толкова много пари в това малко начинание…

— Е, и какво? Кой дава пет пари? — отвърнах. — Изпратете ги в Лондон, на „Друри Лейн“. Предложете на Рено сума, достатъчна да открие собствен театър в Лондон. Оттам те биха могли да заминат за Америка — Сен Доминик, Ню Орлиънс, Ню Йорк. Направете го, мосю. Не ме интересува колко ще струва. Затворете моя театър и ги разкарайте оттук!

И тогава болката щеше да си отиде, нали? Щях да спра да ги виждам, скупчени около мен зад кулисите, да спра да мисля за Лелио, момчето от провинцията, което им изливаше кофите с помия и бе във възторг от това.

Роже изглеждаше изключително плах. Какво ли е да работиш за добре облечен умопобъркан, който ти плаща три пъти повече от всички, за да забравиш разумните си преценки?

Никога няма да узная. Никога повече няма да узная какво е да си човек — във всякакъв смисъл, тялом и духом.

— Що се отнася до Никола — продължих, — ще го убедите да замине за Италия, и аз ще ви обясня как.

— Мосю, дори да го убедя да се преоблече би изисквало доста усилия.

— Това ще е по-лесно. Знаете колко болна е майка ми. Е, накарайте го да я заведе в Италия. Така ще е идеално. Той може да изучава музика в Неаполската консерватория, а точно там ще замине майка ми.

— Той действително ѝ пише… Много е привързан към нея.

— Именно. Убедете го, че без него тя няма да преживее пътуването. Уредете му всичко необходимо. Мосю, трябва да успеете в това. Той трябва да напусне Париж. Давам ви време до края на седмицата, а после ще се върна, за да ми съобщите новината, че е заминал.

Исках много от Роже, разбира се. Но за друг начин не се сещах. Никой не би повярвал на приказките на Ники за магия, това не ме тревожеше. Ала вече заех, че ако Ники не напусне Париж, той бавно ще загуби разсъдъка си.

Нощите минаваха, и всеки миг, в който бях буден, аз се борех със себе си да не тръгна да го диря, да не рискувам с един последен разговор.

Само чаках, и бях съвсем наясно, че го губя завинаги и че той нивга няма да научи причините за нищо от случилото се. Аз, който някога се бях бунтувал срещу безсмислието на нашето съществуване, го пропъждах без обяснение — несправедливост, която може би щеше да го измъчва до края на дните му.

По-добре това, отколкото истината, Ники. Може би сега разбирам всички илюзии малко по-добре. И дано да успееш да накараш майка ми да замине за Италия, ако тя все още има време…

Междувременно сам можех да се погрижа Домът на театралите на Рено да бъде затворен. В съседното кафене дочух да се говори, че трупата заминавала за Англия. Така че тази част от плана бе изпълнена.

Вече наближаваше зората на осмата нощ, когато най-сетне се появих на прага на Роже и дръпнах звънеца.

Той отвори по-скоро, отколкото очаквах. Изглеждаше замаян и тревожен в обичайната си бяла фланелена нощница.