Вампирът Лестат

— Угасете свещите в стаята, нека остане да гори само една — наредих. — И кажете на мосю дьо Ланфан и на адвоката ми да излязат.

Роже излезе веднага, а после се появи и Никола.

И той се беше наконтил за нея, цял в бляскаво червено кадифе, със старата си гиздава ленена риза и белите си ръкавици. От пиянството напоследък бе отслабнал, почти измършавял. Ала това правеше красотата му още по-ярка. Когато се погледнахме в очите, злобата се изля от него и жегна сърцето ми.

— Маркизата днес е събрала малко сили, мосю — рече Роже, — но има тежък кръвоизлив. Лекарят каза, че тя няма да…

Той млъкна и извърна очи към спалнята. Ясно разбрах мисълта му. Тя няма да доживее до сутринта.

— Върнете я отново в леглото, мосю, възможно най-бързо.

— С каква цел да я върна обратно в леглото? — попитах. Гласът ми бе глух, шепот. — Може би тя иска да умре до проклетия прозорец. Защо не, по дяволите?

— Мосю! — прошепна Роже, тихо и умолително.

Искаше ми се да му наредя да си тръгва, заедно с Ники.

Но нещо ставаше с мен. Влязох в коридора и погледнах към спалнята. Тя беше там, вътре. Усетих драматична психическа промяна в себе си. Не можех нито да помръдна, ни да проговоря. Тя беше там, вътре, и наистина умираше.

Всички малки звуци в апартамента се сляха в жужене. През двойната врата виждах прекрасна спалня, боядисано в бяло легло със златна драперия, завесите на прозорците бяха от същата златна материя, а в небето във високите стъкла витаеха само мимолетните дири на златисти облаци. Ала всичко това бе неразличимо и просто ужасно — разкошът, който исках да ѝ дам, и тя, която чувстваше как тялото ѝ всеки миг ще рухне. Запитах се дали това я подлудява или ѝ става смешно.

Дойде лекарят. Сестрата влезе да ми каже, че са оставили само една свещ, както съм наредил. Натрапчивата миризма на лекарства се смесваше с аромата на рози и аз осъзнах, че чувам мислите ѝ.

Глухото пулсиране на мислите ѝ, докато тя очакваше, болките в костите ѝ, обвити от измършавялата ѝ плът — толкова силни, че дори и седенето до прозореца в мекото кадифено кресло, увита в одеялото, ѝ причиняваше почти нетърпими страдания.

Но какви мисли се спотайваха под отчаяното очакване? Лестат, Лестат и Лестат — това го чувах. Ала под него…

„Нека болката се усили, защото само когато болките са наистина ужасни, изпитвам желание да умра. Дано болката се усили толкова, че да се радвам да издъхна и да не ме е толкова страх. Искам да стане толкова ужасна, че да не ме е страх.“

— Мосю… — лекарят докосна ръката ми. — Тя не желае да дойде свещеник.

— Не… Няма да го позволи.

Тя бе извърнала глава към вратата. Ако не влезех веднага, тя щеше да стане, колкото и да я болеше, и да дойде при мен.

Сякаш не можех да помръдна. И все пак се промъкнах покрай лекаря и сестрата, влязох в стаята и затворих вратите.

Мирис на кръв.

На бледата светлина, идваща от прозореца, тя седеше, облечена в прекрасна тъмносиня тафта, едната ѝ ръка лежеше в скута, а другата — върху облегалката Hâ креслото, гъстата ѝ руса коса бе прибрана зад ушите и къдрите ѝ се разпиляваха по раменете ѝ, прихванати горе с розови панделки. Бузите ѝ бяха съвсем леко подчертани с руж.

В един призрачен момент тя ме гледаше, както когато бях малко момченце. Каква красота. Симетрията на лицето ѝ не бе променена от времето и от болестта, както и косата ѝ. И ме заля сърцераздирателно щастие, топла заблуда, че отново съм смъртен, и отново съм невинен, и съм с нея, и всичко е наред, наистина съвсем наред.

Нямаше смърт и нямаше ужас, само тя и аз в нейната спалня, и тя щеше да ме вземе в прегръдките си. Спрях.

Бях съвсем близо до нея, тя вдигна очи. Плачеше. Поясът на парижката ѝ рокля я стягаше силно, а кожата на гърлото и ръцете ѝ беше толкова тънка и безцветна, че не можех да ги погледна, а очите ѝ ме гледаха, и плътта около тях бе почти разранена. От нея лъхаше на смърт. На разложение.

Но тя грееше, и беше моя. Бе такава, каквато винаги е била, и ѝ казах мълчаливо и с цялата си мощ, че тя е прелестна като в най-ранния ми спомен за нея, когато все още носеше старите си разкошни одежди и се гласеше много внимателно, и ме вземаше в скута си в каретата на път за църквата.

И в този странен миг, когато ѝ внуших това — каква силна обич лелея към нея, аз осъзнах, че тя ме чу и отговори, че ме обича и винаги ме е обичала.

Това бе отговор на въпрос, който дори не бях задал. И тя разбираше колко е важен той; погледът ѝ беше чист, бистър.

И да разбираше колко странно е това, че можем да разговаряме помежду си без думи, тя с нищо не го издаваше. Без съмнение не го осъзнаваше напълно. Сигурно е почувствала само изблика на обич.

— Ела тук, за да те виждам — рече тя — такъв, какъвто си сега.