Вампирът Лестат

И без да се усъмня как съм длъжен да постъпя, аз ѝ разказах цялата история, звено по звено — счупения прозорец, през който ме извлече призрачната фигура, която ме бе следила в театъра, кулата и размяната на кръв. Разкрих ѝ криптата, в която спях и съкровището ѝ, моите скитания, моите сили и над всичко — природата на моята жажда. Вкусът на кръв и усещането за кръв, и какво означаваше всички страсти и цялата ми алчност да се изострят до предела си, слети в това единствено желание, и това единствено желание да бъде удовлетворявано отново и отново с кръвопийство и смърт.

Болката я разяждаше, ала тя вече не я усещаше. Само едни очи бяха останали от нея, и тя се взираше в мен. И въпреки, че нямах намерение да ѝ разкривам всичко това, усетих, че съм я прегърнал и се обръщам така, че светлината от трополящите покрай кея карети долу да осветява лицето ми.

Без да откъсвам очи от нея, аз посегнах към сребърния свещник на перваза, вдигнах го и бавно започнах да огъвам метала, да го мачкам с пръсти и да оформям примки и усуквания.

Свещите изпопадаха на пода.

Тя подбели очи. Залитна назад, откъсна се от мен, и щом се хвана за завесите на леглото с лявата си ръка, от устата ѝ бликна кръв.

Силна, беззвучна кашлица я изкарваше от дробовете ѝ. Тя се строполи на колене и кръвта шурна по цялата страна на драпираното легло.

Гледах разкривеното сребро в ръцете си, идиотските примки, които не означаваха нищо, и го оставих да изпадне от тях. Взрях се в нея, тя се мяташе и се бореше с болката, бореше се да не изпадне в несвяст и внезапно избърса устата си в чаршафите с мудно движение, като пияница, който повръща, докато се свличаше на пода, неспособна да се задържи на крака.

Изправен над нея, аз я гледах и мимолетната ѝ болка не значеше нищо пред клетвата, която сега изричах пред нея. Отново безмълвно — само мълчаливото доверие и въпросът, толкова необятен, че никакви думи не биха могли да го изразят. Искаш ли сега да дойдеш с мен?

Искаш Ли Сега Да Дойдеш С Мен И Да Станеш Като Мен?

Нищо не крия от теб ни невежеството си, ни страха си, ни най-обикновения ужас, че ако оттам, може и да се проваля. Дори не зная дали това е мое и мога ли да го дам повече от веднъж, нито на каква цена го давам, ала ще рискувам за теб, и ще открием заедно тайната и ужаса, каквито и да са те, както аз открих сам всичко останало.

С цялото си същество тя отвърна „Да“.

— Да! — изпищя тя внезапно като пияна, с глас, може би какъвто винаги е бил, ала въпреки това аз никога не бях го чувал. Очите ѝ се затвориха, тя стисна клепачи, а главата ѝ се замята наляво и надясно. — Да!

Наведох се и целунах кръвта по разтворените ѝ устни. Тръпки плъзнаха по ръцете и краката ми и жаждата се хвърли към нея и се опита да я преобрази просто в плът. Ръцете ми обвиха крехкото ѝ телце и я издигах все по-нагоре и нагоре, и застанах срещу прозореца, прегърнал я здраво във въздуха, косите ѝ се сипеха по гърба ѝ, и кръвта отново блъвна от дробовете ѝ, ала вече нямаше значение.

Всички спомени от живота ми с нея витаеха около нас, тъчаха саван около нас и ни скриваха от света — тихите стихотворения и песни от детството, и усещането за нея отпреди да проговоря, когато съществуваше само трепкането на светлината по тавана над нейните възглавници, и ароматът ѝ, който ме обгръщаше, и гласът ѝ, който успокояваше моя плач, и после омразата към нея и нуждата от нея, и загубването ѝ зад стотици затворени врати, и жестоките отговори, и ужасът от нея, и нейната сложност, и нейното безразличие, и неясната ѝ сила.

И в този поток се втурна жаждата, и тя не заличи, а нажежи всяка представа за нея, и накрая тя се превърна в плът и кръв, и майка, и любовница, и всичко под жестокия натиск на моите пръсти и устни, във всичко, което нявга бях желал. Забих зъби в нея, усетих как тя се вцепени и изпъшка, и усетих как устата ми се разширява, за да улови горещия прилив на бликналата струя.

Сърцето и душата ѝ се разтвориха. Тя нямаше възраст, за нея не съществуваше време. Знанията ми избледняха, затрепкаха и вече нямаше майка, нямаше дребнава нужда и дребнав ужас — тя беше просто тази, която е. Тя бе Габриел.

И целият ѝ живот се притече в нейна защита, дългите години на страдания и самота, похабяването в онези влажни и празни стаи, в които бе затворена, и книгите — нейна утеха, и децата, които я поглъщаха и изоставяха, и болката, и болестта — последният ѝ враг, който с обещанията си за избавление се преструваше на неин приятел. Отвъд думите и образите се разнесе тайното туптене на страстта ѝ, привидната ѝ лудост, отказа ѝ от отчаянието.