Вампирът Лестат

Прегръщах я, бях я вдигнал във въздуха, с ръце, кръстосани зад тесния ѝ гръб, подслонил в длан отпуснатата ѝ глава, и надавах тъй силни стонове, докато усещах плисъците на кръвта ѝ, че те се превърнаха в песен в такт с ударите на нейното сърце. Ала сърцето твърде бързо забавяше ударите си. Смъртта ѝ идеше и с цялата си воля тя ѝ се противеше, и с последния изблик на отричане аз я оттласнах от мен и я прегърнах, замряла в неподвижност.

Усещах, че изпадам в несвяст. Жаждата желаеше нейното сърце. Тя не беше алхимик, жаждата. А аз стоях там с разтворени устни и изцъклени очи и я държах — далеч, далеч от мен, сякаш бях две отделни същества, едното искаше да я смачка, а другото — да я привлече на гърдите ми.

Очите ѝ бяха отворени и изглеждаха слепи. Дълго време тя сякаш беше някъде отвъд всички страдания, където нямаше нищо, освен сладост и дори някакво подобие на разбирателство. Чух я да ме вика по име.

Вдигнах дясната си китка към устата си, разкъсах вената и я долепих до устните ѝ. Тя не трепна, когато кръвта се разля по езика ѝ.

— Майко, пий! — призовах я неистово и притиснах ръката си към устните ѝ, ала някаква промяна вече бе започнала да настъпва.

Устните ѝ потръпнаха, устата ѝ се прилепи към мен и болката ме шибна като камшик и внезапно улови в примка сърцето ми.

Тялото ѝ се издължи и напрегна, щом преглътна първото бликване, лявата ѝ ръка се вдигна и се вкопчи в китката ми. И болката се усилваше все повече и повече, и накрая едва сдържах вика си. Виждах я, сякаш беше разтопен метал, който течеше по кръвоносните ми съдове, разтичаше се по всяко мое сухожилие и крайник. Ала това бе единствено тя — тя притегляше, изсмукваше, изцеждаше от мен кръвта, която бях поел от нея. Вече стоеше на крака, едва-едва опряла глава на гърдите ми. И полека ме обзе вцепенение, и всмукванията прогаряха вцепенението, и сърцето ми туптеше гръмовно, и подхранваше болката, както подхранваше и нейната жажда с всеки удар.

Тя всмукваше все по-силно и по-силно, и все по-бързо, и аз усетих как хватката ѝ се стяга, а тялото ѝ крепне. Искаше ми се да я отблъсна, ала нямаше да го сторя, и когато краката ми се подгънаха, тя ме задържа и вдигна. Клатушках се и стаята се люлееше, ала тя продължи, и от мястото, където бях, във всички посоки се ширна безпределна тишина, а после, неволно и несъзнателно, аз я отблъснах назад.

Тя залитна и застана до прозореца, прилепила дългите си пръсти върху отворената си уста. И преди да се обърна и да рухна в близкото кресло, за миг се взрях в бялото ѝ лице и в тялото ѝ, което видимо крепнеше под тънката ципа на синята тафта, а очите ѝ бяха като две кристални кълба, които събираха светлината.

Мисля, че в този миг промълвих „Майко“ като някой глупав смъртен, и затворих очи.

2

Седях в креслото. Сякаш бях спал цяла вечност, ала не бях и мигнал. Бях отново у дома, в къщата на баща ми.

Огледах се за машата за огъня, за кучетата ми и да проверя дали е останало вино, и тогава видях златните драперии на прозорците и очертанията на задната стена на катедралата „Света Богородица“ на фона на вечерните звезди, и видях и нея.

Ние бяхме в Париж. И щяхме да живеем вечно.

Тя държеше нещо в ръце. Още един свещник. Огниво. Имаше много изправена стойка и движенията ѝ бяха бързи. Тя припали огнивото и докосна с искрата свещите, една по една. Пламъчетата затрепкаха, цветята, изрисувани по стените, се издигнаха към тавана, а танцьорките по него се размърдаха за миг и отново замряха в кръг.

Тя стоеше пред мен, свещникът — вдясно от нея. И лицето ѝ бе бяло и идеално гладко. Тъмните сенки под очите ѝ бяха изчезнали, всъщност всяко петънце и недостатък бяха изчезнали от кожата ѝ, въпреки че какви са били тези недостатъци, аз не мога да ви кажа. Сега тя бе съвършена.

И бръчките от възрастта бяха намалели и странно врязани още по-дълбоко — имаше мънички бръчици от смях в ъгъла на всяко око, и по една мъничка рязка от двете страни на устата. Върху всеки клепач бе останала едва забележима гънка от плът, подчертаваща симетрията на лицето ѝ и впечатлението за триъгълници по нейното лице, а устните ѝ бяха обагрени в най-мекия нюанс на розовото. Тя изглеждаше крехка, както диамантът може да изглежда крехък, когато го дебне светлината.

Затворих очи и пак ги отворих, и видях, че това не е заблуда — не повече, отколкото нейното мълчание бе заблуда.

И видях, че тялото ѝ е претърпяло още по-фундаментални промени. Тя отново притежаваше закръглеността на младата женственост, гърдите, които болестта бе изсушила. Те издуваха тъмната тафта на корсета ѝ, бледорозовата отсянка на кожата ѝ бе толкова нежна, че можеше да е и отразена светлина. Ала косата ѝ бе още по-изумителна, защото сякаш беше жива. Бе се наляла с толкова много цвят, че сякаш самата коса се извиваше, милиарди тънки нишки помръдваха около безупречното бяло лице и шията ѝ.

Раните по гърлото ѝ заздравяваха.

Сега не оставаше нищо, освен последната проява на смелост. Да погледнеш в очите ѝ.