Вампирът Лестат

Жажда. Изгарях. Имах страшна нужда от кръвта, а и тя искаше да я вкуси, знаех го. Защото си спомнях, че в онази първа нощ аз го желаех. Хрумна ми, че болката от нейната физическа смърт… от течностите, които изтичаха от тялото ѝ… можеше да се облекчи, ако тя първо пие.

Отново се почука. Вратата не беше заключена.

Стъпих на перваза на прозореца и ѝ протегнах ръка, и тя мигом влетя в прегръдките ми. Беше лекичка като перце, ала усещах силата ѝ, твърдата ѝ хватка. Ала щом тя видя уличката долу, върха на стената и кея по-нататък, тя като че за миг се усъмни.

— Обвий с ръце шията ми, и се дръж здраво — казах ѝ.

Закатерих се по камъните с нея, краката ѝ висяха, лицето ѝ бе обърнато нагоре към мен, и най-сетне стигнахме хлъзгавите плочи на покрива.

После я хванах за ръка и я задърпах подире ми, тичах все по-бързо, през улуци и комини, прескачах тесни улички, докато стигнахме другия край на острова. Бях готов всеки миг тя да извика или да се вкопчи в мен, но тя не се боеше.

Стоеше мълчаливо и оглеждаше покривите на Левия бряг и реката долу, гъмжаща от хиляди черни лодчици, пълни с дрипави същества, и като че просто усещаше как вятърът развява косите ѝ. Можех да изпадна в ступор, докато я гледах, изучавах я, оглеждах всички страни на нейното преображение, ала в мен кипеше огромното желание да я разведа из целия град, да ѝ разкрия всичко, да я науча на всичко, което бях научил аз. Сега тя не познаваше физическото изтощение, също като мен. И не се стряскаше от никакви ужаси, също като мен, когато Магнус скочи в огъня.

Една карета устремно се носеше покрай кея, тежко килната към реката, кочияшът се бе прегърбил и се мъчеше да запази равновесие на високата капра. Щом се приближи, аз я посочих и стиснах ръката ѝ.

Когато преминаваше под нас, ние скочихме и беззвучно се приземихме върху кожения покрив. Кочияшът, в старанието си да удържи каретата, изобщо не се оглеждаше. Притиснах я здраво и я задържах, и след малко се возехме леко, готови да скочим от колата, когато решим. Неописуемо вълнуващо бе да правя всичко това с нея.

Носехме се с гръм и трясък по моста, покрай катедралата и после през тълпите по Пон Ньоф. Чух пак смеха ѝ. Зачудих се какво ли виждат онези, застанали по високите прозорци, когато погледнат надолу към нас, две фигури във великолепно облекло, вкопчени в люшкащия се покрив на каретата като непослушни деца, покачени върху сал.

Каретата зави. Препускахме към Сен Жермен де Пре, разпръсквахме тълпите и префучахме с трясък покрай нетърпимата воня, носеща се от Гробището на Невинните, а високо издигащите се жилищни сгради се приближаваха все повече.

За миг усетих трепета на присъствието, ала той толкова бързо изчезна, че се усъмних в себе си. Огледах се назад, ала не долових дори да мъждука. И с необикновена яснота осъзнах, че ние с Габриел ще разговаряме помежду си за присъствието, всичко ще предприемаме заедно. Тази нощ бе също толкова преломна по свой начин, колкото и нощта, в която Магнус ме преобрази, а тя едва сега започваше.

Сега кварталът бе идеален. Аз отново я хванах за ръка, дръпнах я след мен и скочих от каретата долу на улицата.

Тя се взираше заслепена във въртящите се колела, но те мигом изчезнаха. Дори не беше разрошена — изглеждаше невъзможна — жена, изтръгната от пространството и времето, само по чехли и рокля, нескована от никакви вериги, готова да се възнесе.

Влязохме в една тясна уличка и хукнахме заедно, прегърнати, и от време на време поглеждах надолу и виждах как погледът ѝ обгръща стените над нас и десетките прозорци със затворени капаци, в чиито цепнатинки се процеждаше избягалата светлина.

Знаех какво вижда тя. Познавах звуците, които я заливаха.

Ала все още не чувах нищо от мислите ѝ, и това ме плашеше малко — мислех си, че тя отчаяно се затваря към мен.

Ала тя се спря. Обхванал я бе първият спазъм на смъртта. По лицето ѝ го виждах.

Вдъхнах ѝ увереност и ѝ напомних набързо за видението, което ѝ бях показал преди.

— Тази болка е кратка, не е нищо в сравнение с онази, която си познала. Ще мине за часове, може би и по-малко, ако се напием сега.

Тя кимна — нетърпението ѝ бе по-голямо от страха.

Излязохме на малко площадче. Във входа на стара къща стоеше един младеж и като че очакваше някого. Яката на сивото наметало прикриваше лицето му.

Достатъчно силна ли беше тя, за да го вземе? Силна като мен ли беше? Сега му бе времето да разберем.

— Ако жаждата не те тегли към него, рано е още — казах ѝ.

Погледнах я и ме обхвана студ. Съсредоточеният ѝ поглед бе почти чисто човешки, толкова напрегнат, толкова втренчен; и очите ѝ бяха помрачени от същото онова чувство за трагедия, което бях мернал и преди. Нищо не ѝ се губеше. Ала когато тя запристъпва към мъжа, всичко човешко изчезна в нея. Тя се превърна в истински хищник, хищник, какъвто би могъл да е само един звяр, и все пак тя бе и жена, която бавно върви към мъж — всъщност дама, попаднала тук без наметка, шапка или придружители, която се обръща към джентълмен, за да му се примоли за помощ. Тя бе всичко това.