Вампирът Лестат

— Тази ваша одежда почва да ми допада, мосю — казах уморено. — Не мисля, че щях да ви се доверявам толкова, ако бяхте облечен с риза, бричове и палто…

— Мосю! — прекъсна ме той. — Нещо съвсем неочаквано…

— Първо ми отговорете. Рено и останалите заминаха ли благополучно за Англия?

— Да, мосю. Те вече са в Лондон, но…

— А Ники? Заминал е при майка ми в Оверн. Кажете ми, че не греша. Заминал е.

— Но, мосю! — възкликна той, и млъкна. И съвсем неочаквано съзрях образа на майка ми в мислите му.

Ако се бях замислил, щях да се досетя какво означава това. Доколкото знаех, майка ми никога не се бе появявала пред очите на този мъж — как той можеше да си я представя наум? Ала аз не прибягнах до разума си. Всъщност той се бе изпарил.

— Нали тя не е… Нали не ми казвате, че вече е късно?

— Мосю, нека си взема палтото… — изрече той необяснимо и посегна да дръпне звънеца.

И ето го пак нейният образ, нейното лице, изпито и бледо, и толкова живо, че не можех да го понеса.

Сграбчих Роже за раменете.

— Вие сте я видели! Тя е тук!

— Да, мосю. Тя е в Париж. Сега ще ви заведа при нея. Младият дьо Ланфан ми каза, че тя пристига. Ала не можех да се свържа с вас, мосю! Нямам представа как да се свържа с вас. И вчера тя пристигна.

Бях твърде слисан и не можех да му отговоря. Свлякох се на стола и образът ѝ в моята памет така засия, че затъмни всичко, което се излъчваше от него. Тя беше жива, и беше в Париж. А Ники все още беше тук и беше с нея.

Роже се приближи до мен и протегна ръка, сякаш искаше да ме докосне.

— Мосю, вие тръгвайте, докато аз се облека. Тя е в Ил дьо Сен Луи, третата врата вдясно от вратата на мосю Никола. Трябва незабавно да тръгнете.

Погледнах го глупашки. Дори не го виждах. Пред очите ми бе тя. Оставаше по-малко от час до изгрев-слънце. Три четвърти от това време щеше да ми отнеме прибирането до кулата.

— Утре. Утре вечер — стори ми се, че изпелтечих. — Сетих се за онзи стих от „Макбет“ на Шекспир. „Това безкрайно утре, утре, утре2“.

— Мосю, вие не разбирате! Майка ви няма да пътешества до Италия. Тя е предприела последното си пътуване, за да дойде тук да ви види.

Аз не отговорих и той ме награби и се опита да ме разтърси. Никога досега не бях го виждал такъв. За него аз бях едно тяло, и той беше човекът, който трябваше да ме накара да дойда на себе си.

— Настанил съм я в жилище — рече той. — Сестри, лекари, всичко, което бихте могли да пожелаете. Но не те я поддържат жива. Вие я поддържате жива, мосю. Тя трябва да ви види, преди да склопи очи. А сега забравете колко е часът и вървете при нея. Дори и силна воля като нейната не може да твори чудеса.

Не можех да отговоря. Не можех дори да оформя в главата си една свързана мисъл.

Станах и тръгнах към вратата, като повлякох и него със себе си.

— Отидете сега при нея — наредих му — и ѝ кажете, че ще дойда там утре вечер.

Той тръсна глава. Беше гневен и отвратен. И се опита да ми обърне гръб.

Нямаше да му го позволя.

— Вървете там веднага, Роже! — заповядах. — Останете с нея през целия ден, разбирате ли, и се погрижете тя да изчака… да ме изчака да дойда! Пазете я, ако заспи. Събудете я и ѝ говорете, тръгне ли да си отива. Ала не ѝ позволявайте да умре, докато не пристигна там!

Трета част Предсмъртно причастие за маркизата

1

Както се изразяват вампирите, аз съм ранобудник. Ставам веднага щом слънцето се скрие зад хоризонта и над него в небето все още грее червено сияние. Много вампири стават чак когато мракът се сгъсти, ето защо това е мое огромно преимущество, както и това, че те трябва да се връщат в гроба цял час преди мен. Не съм го споменавал преди, защото тогава не го знаех и то стана важно едва много по-късно.

Но следващата вечер небето още пламтеше, а аз вече бях на път за Париж.

Бях се пременил с най-почтеното облекло, което притежавах, преди да легна в саркофага и гонех слънцето на запад, към Париж.

Градът сякаш гореше, толкова ярка бе светлината за мен, и тъй ужасяваща. Най-сетне изтрополих по моста зад „Парижката Света Богородица“ и навлязох в „Ил Сен Луи“.

Не обмислях как ще се държа и какво ще говоря, или как бих могъл да се прикрия пред нея. Знаех само, че трябва да я видя, да я прегърна, да съм с нея, докато още има време. В действителност не можех да мисля за смъртта ѝ. Тя бе съкрушителна като катастрофа и мястото ѝ бе на пламналото небе. И може би бях обикновен простосмъртен във вярата си, че ако мога да сбъдна последното ѝ желание, то ужасът ще попадне под моя власт.

Светлината изтичаше като кръв от сумрака, когато издирих къщата ѝ на кея.

Беше доста стилна, голяма къща. Роже се бе справил добре. На входа ме чакаше чиновник, за да ме насочи нагоре по стълбите. Когато влязох в салона на апартамента, там имаше две прислужници и медицинска сестра.

— Мосю дьо Ланфан е при нея, мосю — рече сестрата. — Тя настоя да се облече, за да ви посрещне. Пожела да седне до прозореца и да гледа кулите на катедралата, мосю. Видя как каретата ви минава по моста.