Вампирът Лестат

Спомнете си, в онези времена не можеше просто така да се видят женски крака. Нито пък копринения брич, изпънат върху коремчето ѝ, нито бедра.

Ала тя сега не бе истинска жена, нали? Не повече, отколкото аз бях мъж. За един мълчалив миг ужасът от всичко това се просмука в мен.

— Ела, искам пак да се качим на покривите! — извика тя. — Искам да отида на булевард „Дю Тампл“. Иска ми се да видя театъра, онзи, който си купил и после си затворил. Ще ми го покажеш ли? — докато ми задаваше въпроса, тя ме оглеждаше внимателно.

— Разбира се — отвърнах. — Защо не?

Два часа ни оставаха от безкрайната нощ, когато най-сетне се завърнахме в „Ил Сен Луи“ и застанахме на огрения от луната кей. Далече надолу по павираната улица видях кобилата ми вързана там, където я бях оставил. Може би никой не я бе забелязал в суматохата, която сигурно бе последвала нашето тръгване.

Внимателно се ослушахме за някакви признаци от Ники или Роже, но къщата изглеждаше тъмна и безлюдна.

— Ала те са близо — прошепна тя. — Мисля, че някъде по-надолу…

— Апартаментът на Ники — казах. — А от апартамента на Ники някой може да наблюдава кобилата, прислужник, сложен да варди дали няма да се върнем.

— По-добре да оставим коня и да откраднем друг — предложи тя.

— Не, кобилата е моя — отвърнах, но усетих как хватката около ръката ми се затяга.

Пак нашият стар приятел, присъствието, и този път то се движеше покрай Сена от другата страна на острова, към Левия бряг.

— Отиде си — каза тя. — Да вървим. Ще откраднем друго ездитно животно.

— Чакай. Ще се опитам да я накарам да дойде при мен. Да скъса въжето.

— Можеш ли?

— Ще видим — съсредоточих цялата си воля върху кобилата и безмълвно ѝ наредих да отстъпи назад, да се освободи от въжето, с което бе вързана, и да дойде при мен.

След миг тя започна да се мята и да се мъчи да събори седлото. После се изправи на задни крака и въжето се скъса.

Тя дойде при нас, чаткайки с копита по камъните, и ние мигом се метнахме на гърба ѝ. Габриел скочи първа, и аз — след нея, събрах остатъците от поводите и пришпорих кобилата в стремглав бяг.

Щом преминахме по моста, усетих зад гърба ни нещо — някаква суматоха, врява от мислите на смъртни.

Ала вече се бяхме загубили в черната ехтяща килия на Ил дьо ла Сите.

Когато стигнахме в кулата, запалих насмолената факла и я заведох долу в тъмницата. Сега нямаше време да ѝ покажа горната стая.

Очите ѝ бяха оцъклени и тя се оглеждаше вяло наоколо, докато слизахме по витото стълбище. Алените ѝ дрехи грееха на фона на тъмните камъни. Влагата я караше съвсем леко да се свива.

Вонята от килиите долу я разтревожи, но аз нежно ѝ обясних, че тя няма нищо общо с нас. И след като влязохме в огромната гробница, миризмата остана отвъд тежката, обкована с желязо врата.

Светлината на факлата освети ниските сводове на тавана и трите големи саркофага с дълбоко изсечените образи.

Тя не изглеждаше уплашена. Казах ѝ да провери дали може да повдига капака на този, който си избере. Може би щеше да се наложи аз да ѝ го повдигам.

Тя огледа трите изваяния. И след кратък размисъл избра не саркофага на жената, а този, върху чийто капак бе изсечен рицар в доспехи. И бавно избута капака, за да може да погледне вътре.

Силите ѝ не бяха като моите, ала бе достатъчно силна.

— Не се плаши — рекох.

— Не, за това изобщо не бива да се тревожиш — отвърна тя тихо.

Гласът ѝ притежаваше прелестна дрезгавина, лека нотка на тъга.

Когато прокара ръце по камъка, изглеждаше така, сякаш сънуваше.

— По това време — рече тя — сигурно вече щяха да са нагласили трупа на майка ти. И стаята щеше да се е изпълнила със смрад и пушека на стотици свещи. Помисли си колко е унизителна смъртта. Непознати щяха да я съблекат, измият, облекат — непознати, които са я видели, измършавяла и беззащитна в последния ѝ сън. И онези, които си шепнат по коридорите, щяха да разправят за доброто си здраве и как в тяхното семейство не е имало никакви болести, не, никаква охтика в техните семейства. „Клетичката маркиза“ — щяха да казват. Щяха да се чудят тя имала ли е свои пари? На синовете си ли ги е оставила? И старицата, когато дойде да вземе изцапаните чаршафи, щеше да открадне един от пръстените на ръката на мъртвата.

Кимнах. И ето, сега стоим в тази крипта тъмница, искаше ми се да кажа, и се готвим да полегнем в каменни легла, и само плъховете ще са ни компания. Ала е безкрайно по-добре, отколкото онова, нали? Да вървиш вечно през земите на кошмара, това си има своето мрачно великолепие.

Тя изглеждаше изнурена, сякаш цялата мръзнеше. Сънено извади нещо от джоба си.

Бяха златните ножички, които бе взела от тоалетката във Фобур Сен Жермен. Те проблясваха на светлината на факлата като някаква дрънкулка.

— Не, майко! — извиках. Гласът ми ме стресна. Той проехтя твърде рязко под сводестия таван. Фигурите, изсечени върху капаците на другите саркофази, изглеждаха като безмилостни свидетели. Болката, изпълнила сърцето ми, ме зашеметяваше.

Злостен звук — щракане, срязване. Косите ѝ се посипаха по пода на дълги, тежки кичури.

— Ооо, майко!