Вампирът Лестат

— За това си съвсем прав — отвърна тя. — Обиколих всичките прозорци. Посрещни ме при зъбците долу. По-бързо е.

Тя заслиза, като с лекота заклещваше обувките си в решетката, а после изчезна.

Тя преливаше от приповдигнато настроение, също както предната нощ, когато слязохме заедно по стълбите.

— Защо се мотаем тук? — попита тя. — Защо сега да не отидем в Париж?

Имаше нещо в нея, което не беше наред, колкото и прелестна да бе, нещо не бе наред… Какво бе то?

Сега тя не искаше целувки, не искаше дори и разговори. И това малко ме жегваше.

— Искам да ти покажа вътрешната стая — рекох. — И съкровищата.

— Съкровища? — попита тя.

Не ги бе видяла през прозореца. Капакът на сандъка ѝ бе попречил. Тя влезе първа в стаята, където бе изгорял Магнус, а после легна и се промъкна в тунела.

Още щом видя сандъка, тя изпадна в потрес.

Преметна коса малко нетърпеливо през рамо и се наведе да разгледа брошките, пръстените и дребните украшения, които така приличаха на онези наследствени накити, които бе принудена да продаде един по един много отдавна.

— Брей, сигурно ги е събирал векове наред — възкликна тя. — И какви изящни предмети! Подбирал е какво да вземе, а? Какво създание трябва да е бил той!

И отново, почти гневно, тя отметна косата си. Тя изглеждаше по-светла, по-сияйна, по-гъста. Великолепна.

— Перлите, погледни ги — казах. — И тези пръстени — показах ѝ тези, които вече ѝ бях избрал. Поех ръката ѝ и сложих пръстените на пръстите ѝ. Пръстите ѝ мърдаха, сякаш живееха свой живот и изпитваха наслада. И тя отново се засмя.

— Ах, че разкошни дяволи сме, а?

— Ловци в Дивата градина — отвърнах.

— Тогава да вървим в Париж! — възкликна тя. Лека сянка на болка по лицето ѝ — жаждата. Тя прокара език по устните си. Дали бях поне наполовина толкова пленителен за нея, колкото тя бе за мен?

Тя приглади назад падащата на челото ѝ коса и очите ѝ потъмняха от страстта в думите ѝ.

— Искам тази вечер да се нахраня бързо — рече тя — и после да изляза от града в гората. Да отида там, където наоколо няма мъже и жени. Там, където има само вятър и тъмни дървета, и звездите на небето. Блажена тишина.

Тя отново отиде до прозореца. Гърбът ѝ бе тесен и изправен, а по отпуснатите ѝ отстрани ръце блещукаха скъпоценните камъни на пръстените. И изпод плътните маншети на мъжкия редингот дланите и изглеждаха още по-фини и изящни. Сигурно е съзерцавала мъглявите облаци високо горе, звездите, горящи зад лилавия воал на вечерната мъгла.

— Трябва да отида при Роже — прошепнах аз. — Трябва да се погрижа за Ники, да им разкажа някаква лъжа за това какво се е случило с теб.

Тя се обърна, и лицето ѝ внезапно изглеждаше мъничко и студено, както у дома, когато тя не одобряваше нещо. Но тя никога повече нямаше да изглежда така.

— Защо да им разказваш за мен? — попита тя. — Защо изобщо да се занимаваш с тях повече?

Това ме потресе. Но не ме изненада напълно. Може би го очаквах. Може би винаги съм ги усещал в нея — неизговорените въпроси.

Исках да ѝ кажа, „Ники седя до леглото ти, докато ти умираше — това нищо ли не означава?“ Ала колко сантиментално, колко смъртно звучеше това, каква глупост, наистина!

Ала не беше глупост.

— Не искам да те съдя — рече тя, скръсти ръце и се облегна на прозореца. — Просто не разбирам. Ти защо ни пишеше? Защо изпращаше всички тези подаръци? Защо не взе този бял огън от луната и не тръгна с него, накъдето си пожелаеш?

— Но къде би трябвало да пожелая да отида? — попитах. — Далече от всички, които съм познавал и обичал? Не исках да спра да мисля за теб и за Ники, дори за баща ми и братята ми. Постъпих така, както желаех.

— Значи съвестта не е изиграла никаква роля?

— Ако следваш съвестта си, ти правиш каквото желаеш — отвърнах. — Но беше по-просто. Аз исках да имате това богатство, което ви дадох. Аз исках… да сте щастливи.

Тя дълго размишлява.

— Ти би ли ме накарала да те забравя? — попитах. Въпросът ми прозвуча злобно, гневно.

Тя не отговори веднага.

— Не, разбира се, че не — рече тя. — А ако беше обратното и аз никога не бих те забравила. Убедена съм. Но останалите? Пет пари не давам за тях. Никога повече няма да разменя и дума с тях. Никога няма да ги погледна.

Кимнах. Ала това, което казваше тя, ми бе противно. Тя ме плашеше.

— Не мога да преодолея мисълта, че съм умряла — рече тя. — Че съм напълно откъсната от всички живи същества. Аз вкусвам, виждам, чувствам. Пия кръв. Но съм нещо невидимо, нещо, което не може да повлияе върху нищо.

— Не е така — възразих. — И колко дълго мислиш, че ще те крепи осезанието и зрението, и докосването, и вкусването, ако няма обич? Ако си нямаш никого?

Отново същото неразбиращо изражение.

— Ах, защо изобщо си правя труда да ти обяснявам? — възкликнах. — Аз съм с теб. Ние сме заедно. Ти не знаеш какво беше, докато бях сам. Не можеш да си го представиш.