Вампирът Лестат

Откъм конюшните се чу суматоха. Видях в мислите си как извлачват моето клето смъртно конярче, изпаднало в ужас, от скривалището му. Гневът ми се удвои. Те ми изпращаха мислено изображения от убийството на онзи клетник. Проклети да са.

— Кротувай — обади се Габриел. — Късно е.

Очите ѝ се разшириха и после отново се присвиха, докато се ослушваше. Той издъхваше, клетият нещастник.

Усетих смъртта му, както бях видял едно малко черно птиче внезапно да изхвърча от конюшнята. Тя се наведе напред, сякаш също го виждаше, а после се свлече назад, сякаш бе загубила свяст, въпреки че бе в съзнание. Измърмори нещо, което прозвуча като „червено кадифе“, но толкова тихо, че не успях да различа думите.

— Ще ви накажа за това, шайка обесници! — изрекох на глас, и изпратих мисълта подире им. — Нападате къщата ми. Кълна се, че ще си платите за това!

Ала крайниците ми все повече се изпълваха с тежест. Жегата от огъня направо ме упойваше. И странните случки от тази нощ си вземаха своето.

Изнурен и заслепен от сиянието на огъня, не можех да разпозная колко е часът. Мисля, че за миг засънувах и се събудих разтреперан, не знаех колко време е изминало.

Вдигнах очи и видях фигурата на неземно младо момче, изящно младо момче да крачи из стаята.

Разбира се, това бе само Габриел.

6

Докато крачеше напред-назад, тя внушаваше впечатлението за необуздана сила, ала изцяло сдържана от непокорна грация. Тя риташе цепениците и гледаше как черните руини на огъня припламнаха за миг и после пак угаснаха. Виждах небето. Оставаше може би час.

— Но кои са те? — попита тя. Стоеше над мен с разкрачени крака, а ръцете ѝ плавно се движеха в призивни жестове. — Защо ни наричат отцепници и осквернители?

— Разказах ти всичко, което знам — признах. — Допреди тази вечер не знаех, че те притежават лица, крайници, истински гласове. Изправих се и изтупах дрехите си.

— Те ни проклинаха, задето сме влизали в църкви! — възкликна тя. — Ти улови ли образите, идващи от тях? И не знаят как сме успели. Те самите не смеят.

Едва сега забелязах, че тя трепереше. Имаше и други дребни признаци на тревога: трептенето на плътта около очите ѝ и как отново отмяташе свободните кичури, паднали над челото ѝ.

— Габриел… — опитах се да говоря властно, окуражително. — Сега най-важното е да се измъкнем оттук. Не знаем колко рано се пробуждат тези създания и колко скоро след залез-слънце ще се завърнат. Ще трябва да си намерим друго скривалище.

— Криптата в подземието! — извика тя.

— Тя е по-страшен капан и от този, ако успеят да проникнат през портата — отново погледнах небето и издърпах камъка от тесния проход. — Хайде — подканих я.

— Но къде отиваме? — попита тя. За първи път тази вечер изглеждаше крехка.

— В едно село на изток оттук — отвърнах. — Съвсем очевидно е, че най-безопасното скривалище е в самата селска църква.

— Ти би ли се скрил там? В църквата?

— Да, разбира се. Както знаеш, тия зверчета никога няма да посмеят да влязат! А криптата под олтара е тъмна и дълбока като гроб.

— Но, Лестат, да почиваме под самия олтар?

— Майко, ти ме смайваш! — възкликнах. — Та аз съм вземал жертви в основите на катедралата „Света Богородица“!

Но ми хрумна нещо друго. Отидох при сандъка на Магнус и започнах да ровя из купа съкровища. Издърпах две броеници, едната перлена, другата смарагдова, и двете — с обичайното малко разпятие.

Тя ме гледаше с пребледняло, измъчено лице.

— Ето, ти вземи тази — подадох ѝ аз смарагдовата броеница. — Дръж я у себе си. И ако ги срещнем или когато ги срещнем, покажи им разпятието. Ако съм прав, ще побегнат от него.

— Но какво ще стане, ако не намерим убежище в църквата?

— Откъде да знам, по дяволите? Ще се върнем тук!

Усещах как в нея, докато се колебаеше, загледана през прозореца към гаснещите звезди, се натрупва и започва да се излъчва страх. Тя бе преминала през воала с обещанието за вечност, а сега отново бе в опасност.

Бързо взех от нея броеницата, целунах я и пъхнах броеницата в джоба на редингота ѝ.

— Смарагдите означават вечен живот, майко.

Тя отново заприлича на момче, последното сияние на огъня очертаваше линията на бузата и устата ѝ.

— Както аз казах преди… — прошепна тя. — Ти не се боиш от нищо, нали?

— Какво значение има дали се боя, или не? — свих рамене аз. Хванах я за ръка и я поведох към прохода. — Ние сме тези, от които другите се боят. Запомни го.

Когато стигнахме в конюшнята, видях, че момчето е убито зверски. Съсипаното му тяло лежеше сгърчено върху застлания със слама под, сякаш запокитено от някой титан. Тилът му бе разбит. И явно за да се изгаврят с него или с мен, те го бяха облекли в натруфен редингот на благородник. Червено кадифе. Тези думи бе промърморила тя, когато извършваха престъплението. Аз бях видял само смъртта. Извърнах очи, отвратен. Всички коне ги нямаше.

— Ще си платят за това — казах.

Хванах ръката ѝ. Ала тя се взираше в тялото на нещастното момче, сякаш то я претегляше против волята ѝ. Погледна ме.

— Студено ми е — прошепна. — Крайниците ми отпадат. Трябва, трябва да се скрия на тъмно. Усещам го.