Вампирът Лестат

Тишина. Сега се чуваха само смъртните, които вървяха, лъкатушейки, срещу вятъра по Плас дьо Грев. Не ми се вярваше да се оттеглят. А сега какво да предприемем, за да спасим Ники?

Примигах. Внезапно ме обзе умора, граничеща с отчаяние. И си помислих объркано: това е нелепо, та аз никога не се отчайвам! Други се отчайват, не аз. Аз продължавам да се боря, каквото и да се случи. Винаги. И в изтощението и гнева си видях как Магнус подскача и се мята в огъня. Видях гримасата на лицето му, преди пламъците да го погълнат и да изчезне. Отчаяние ли бе това?

Тази мисъл ме скова. Ужаси ме толкова, колкото и реалността на случилото се тогава. И ме обзе престранното чувство, че и някой друг ми говори за Магнус. Тъкмо затова ми бе и хрумнала мисълта за Магнус!

— Твърде е хитро… — прошепна Габриел.

— Не го слушай. То прави фокуси с мислите ни — рекох.

Ала когато погледнах към вратата, видях как на нея се появи дребна фигурка. Беше стегната — фигура на младо момче, не на мъж.

Копнеех да е Никола, но веднага познах, че не е. Беше по-дребен от Никола, макар и доста набит. И това създание не бе човек.

Габриел издаде тихо възклицание на почуда. Толкова благоговейно, че прозвуча като молитва.

Създанието не бе облечено така, както сега се обличат мъжете. Носеше препасана с пояс туника, много изящна, а стройните му крака бяха обути с дълги чорапи. Ръкавите му бяха широки и висяха отстрани. Всъщност бе облечен като Магнус и за миг през ума ми се стрелна безумната мисъл, че чрез някаква магия Магнус се е завърнал.

Глупава мисъл. Това бе момче, както казах, и имаше буйна дълга, къдрава коса, вървеше право и неотклонно към църквата в сребристата светлина. Поколеба се и килна глава, сякаш поглеждаше нагоре. А после тръгна през нефа, право към нас, като стъпваше напълно беззвучно по камъните.

Стигна до страничния олтар и сиянието на свещите го огря. Дрехите му бяха от черно кадифе, някога красиви, а сега разядени от времето, и по тях бе полепнал дебел пласт мръсотия. Ала лицето му бе сияйно бяло и съвършено, приличаше на лице на бог, на Купидон на Караваджо, изкусително, ала и безплътно, с кестенява коса и тъмнокафяви очи.

Гледах го и притисках Габриел до себе си, и нищо в него, в това нечовешко създание, не ме порази толкова, колкото втренченият му в нас поглед. Той оглеждаше всяка подробност от нашите особи, а после много внимателно протегна ръка и докосна камъка на олтара отстрани. Вгледа се в олтара, в разпятието и светците, а после отново ни погледна.

Бе само на няколко метра от нас и след ненатрапчивия му оглед на лицето му се появи изражение, почти възвишено. И гласът, който чувах преди, излезе от това създание и отново ни призова, запридумва ни да се предадем и с неописуема нежност твърдеше, че ние трябва да се обичаме — той и Габриел, която не нарече по име, и аз.

Имаше нещо наивно в това той да стои там и да изпраща призивите си.

Бързо го отблъснах. Инстинктивно. Усетих как погледът ми става непроницаем, сякаш се бе издигнала стена и бе зазидала прозорците към моите мисли. И все пак усещах такъв копнеж по него, такъв копнеж да му се подчиня и да го последвам, а той да ме води, че всички мои минали копнежи изглеждаха незначителни. За мен той бе мистерия, също като Магнус. Само че той бе прекрасен, неописуемо прекрасен, и в него се долавяше някаква безкрайна сложност и дълбочина, каквато Магнус не притежаваше.

Болката от безсмъртния ми живот натрапчиво ми го внушаваше. Той казваше:

— Елате при мен. Елате при мен, защото само аз и подобните на мен можем да сложим край на самотата ви.

Думите му докосваха извора на неизразима тъга, проникваха в дълбините на тъгата и гърлото ми пресъхна, и на мястото на гласа ми се появи малък стегнат възел, ала аз упорствах.

— Ние двамата сме заедно — настоях и притиснах още по-здраво Габриел. А после го попитах: — Къде е Никола?

Зададох му този въпрос, и се вкопчих в него, и не се поддавах на нищо, което виждах и чувах.

Той навлажни устни, съвсем по човешки. И мълчаливо тръгна към нас, докато най-накрая застана на не повече от две стъпки от нас, като поглеждаше ту единия, ту другия. И заговори с напълно нечовешки глас:

— Магнус — каза той, ненатрапчиво, гальовно. — Той е влязъл в огъня, казваш ти?

— Не съм го казвал — отвърнах. Съвсем човешкият ми глас ме стресна. Ала аз знаех, че той ми говори за съвсем скорошните ми мисли. — Вярно е — продължих. — Той влезе в огъня. Защо ми е да мамя някого за това?

Опитах се да проникна в мислите му. Той разбра какво правя и хвърли срещу мен такива странни образи, че аз ахнах.

Какво бях видял само за миг? Дори не знаех. Адът и раят или двете в едно, вампири в рай, пиещи кръв от самите цветя, които се провесваха, пулсиращи, от дърветата.

Обля ме погнуса. Все едно той бе нахлул в най-съкровените ми сънища като сукуб.

Ала той спря. Очите му се поприсвиха и той заби поглед надолу в някаква смътна почит. Моята погнуса го изгаряше. Не бе очаквал такъв отклик от мен. Не бе очаквал… какво? Такава сила?

Да, и сега ми даваше да го разбера по почти любезен начин.