Вампирът Лестат

А виковете му бяха станали нечленоразделни — чистата същност на проклятията му, унили означения на нещастието, което долавях, без да имам нужда от звуци. Имаше нещо божествено плътско в накъсаните срички, изтръгващи се от устата му, като тихото преливане на кръвта през сърцето му.

Вдигнах ключа, пъхнах го в ключалката и той млъкна, мислите му се отляха назад в него, сякаш океанът би могъл да се влее обратно в мъничките, тайнствени спирали на една-единствена раковина.

Опитах се да видя него в полумрака на стаята, не онова — обичта към него, тягостните, мъчителни месеци на копнеж по него, ужасната и непоколебима нужда от него, страстта. Опитвах се да видя онзи смъртен, който не знаеше какво говори, когато ме изгледа яростно:

— Ти и твоите приказки за доброта! — тих, клокочещ глас, блеснали очи. — Твоите приказки за доброто и злото, за това какво било правилно и какво — грешно, и за смъртта, о, да, смъртта, ужасът, трагедията…

Думи. Понесени от прилива на омразата, като цветя, които се разтварят в потока ѝ, венчелистчетата се разлистват, а после опадат.

— … и ти я сподели с нея, синът на господаря поднесе на съпругата на господаря своя велик дар, Дарът на мрака. Онези, които живеят в замъка, споделят Дара на мрака — те никога не са били влачени до лобното място на вещиците, с локвите от човешка мазнина по земята в подножието на изгорелия кол, не, убийте дъртата вещица, която вече не вижда и затова не може да шие, и малоумното момче, което не може да оре нивата. И какво ни дава той на нас, господарският син, вълкоубиецът, онзи, който крещеше на лобното място на вещиците? Валутата на кралството! Толкова ни стига!

Трепереше. Ризата му бе подгизнала от пот. През разкъсаните дантели се мярка стегната плът. Мамеше, самата гледка мамеше — тесният торс със стегнати мускули, каквито скулпторите тъй обичат да ваят, розови зърна върху тъмната кожа.

— Тази сила… — ломотеше, сякаш цял ден бе повтарял тези думи отново и отново със същата страст и всъщност няма значение, че сега присъствам и аз. — Тази сила, която направи безсмислена всяка лъжа, тази тъмна сила, която се издигна над всичко, тази истина, заличила…

Не. Думи. Не истина.

Винените бутилки бяха опразнени, храната — изгълтана. Тънките му ръце бяха укрепнали и стегнати за боя. Но какъв бой? Кестенявата му коса се бе измъкнала от панделката, очите му — огромни, оцъклени.

Ала изведнъж той се блъсна в стената, сякаш се опитваше да мине през нея, за да избяга от мен — смътен спомен за това как те пият от него, вцепенението, екстазът, ала той начаса залитна отново напред, разпери ръце, за да се закрепи и да се хване за неща, които ги нямаше там.

Ала гласът му бе секнал.

Лицето му се разкриви.

— Как можа да го криеш от мен! — прошепна той. Мисли за древни магии, лъчезарни легенди, някакви огромни призрачни палати, в които всички тъмни създания живееха в разкош, опиянение от забранените знания, които правеха всички естествени неща маловажни. Вече нямаше чудо в падащите от дърветата листа, в слънцето, огряло овощната градина.

Не.

Мирисът лъхаше от него като уханието на благовония, като топлината и виещия се дим на църковните свещи. Сърцето туптеше под голата кожа на гърдите му. Стегнатият малък корем лъщеше от пот, петна от пот по дебелия кожен колан. Кръв, наситена със сол. Едва дишах.

А ние дишаме. Ние дишаме и усещаме вкус и мирис, и чувстваме, и изпитваме жажда.

— Всичко си разбрал погрешно — Лестат ли говори? Звучеше така, сякаш говори друг демон, презряна твар, за която гласът е подражание на човешкия глас. — Погрешно си разбрал всичко, което си видял и чул.

— Аз бих споделил с теб всичко, което притежавам! — гневът отново се надигна. Той протегна ръка. — Ти никога не разбираше! — прошепна.

— Вземай живота си и го живей. Бягай!

— Не виждаш ли, че това е потвърждение на всичко? Съществуванието му е потвърждение на чистото зло, на върховното зло! — тържество в погледа му. Внезапно той се пресегна и притисна длан в лицето ми.

— Не ме дразни! — възкликнах и го ударих толкова силно, че той се строполи назад, кротнал, притихнал. — Когато ми го предложиха, аз отказах. Отказах, уверявам те! С последния си дъх аз казах „Не“.

— Ти винаги си бил глупак — рече той. — Казвах ти го — ала се пречупваше. Трепереше и гневът му по алхимичен начин се превръщаше в отчаяние. Отново вдигна ръце, но се спря. — Ти вярваше в незначителни неща — каза, почти нежно. — Имаше нещо, което ти не виждаше. Възможно ли е сам да не знаеш какво притежаваш сега? — от изцъклените му очи изведнъж бликнаха сълзи.

Лицето му се сви. От него идеха неизговорени думи на обич.

И ме обзеха ужасни угризения. Мълчаливо и смъртоносно усетих как ме залива моята власт над него и неговото знание за нея. Обичта ми към него нажежи чувството за власт и го превърна в изгарящ срам, който внезапно се преобрази в нещо друго.