Вампирът Лестат

Вцепенен, ги гледах как се отдалечават. Чувах стъпките им по стълбите. А после се промъкнах потайно подир тях и, стиснал решетката на портата, ги гледах как вървят, два котешки духа, през полето.

Нощната пустош бе непобедим студ, който ме обгръщаше и смазваше. Дори и огънят в камината не можа да ме стопли, когато се върнах при нея.

Пустота. И покоят, който си казвах, че желая — просто да остана сам след страшната борба в Париж. Покой и прозрението, което не можах да се принудя да ѝ призная, прозрението, което ръфаше вътрешностите ми като прегладнял звяр — че сега той ми бе така противен, че не можех да го гледам.

5

Когато следващата вечер отворих очи, знаех какво възнамерявам да направя. Дали мога да го гледам, или не мога, не беше важно. Аз бях го направил такъв и аз трябваше да го извадя по някакъв начин от това вцепенение.

Ловът не бе го променил, въпреки че очевидно се бе справил успешно с пиенето и убиването. И сега от мен зависеше да го предпазя от погнусата, която изпитвах, да отида до Париж и да донеса единственото, което би го накарало да се освести.

Цигулката бе единственото, което той бе обичал някога като жив. Може би сега тя щеше да го пробуди. Аз щях да я сложа в ръцете му и той отново щеше да пожелае да засвири на нея, щеше да пожелае да свири с всичките си новопридобити умения, и всичко щеше да се промени, и мразът в сърцето ми щеше да се разтопи.

Щом Габриел се пробуди, аз ѝ казах какво възнамерявам да направя.

— Ами другите? — попита тя. — Не можеш да влезеш сам в Париж.

— Мога — отвърнах. — Нужно е ти да останеш тук, с него. Ако онези дребни вредни твари се домъкнат, в това негово състояние те могат да го подмамят на открито. И освен това искам да разбера какво се случва под Гробището на невинните. Ако наистина сме сключили примирие, искам да го знам.

— Не ми допада идеята да отидеш — поклати глава тя. — Казвам ти, ако не бях убедена, че е нужно пак да говорим с водача, че има какво да научим от него и от старата жена, щях да се съглася тази вечер да отидем в Париж.

— И на какво толкова могат те да ни научат? — попитах ледено. — Че Слънцето наистина се върти около Земята? Че Земята е плоска? — но заради горчивината в думите си се засрамих.

Едно нещо, което те можеха да ми обяснят, бе защо вампирите, създадени от мен, можеха да долавят мислите си взаимно, а аз не можех. Ала бях твърде покрусен заради отвращението, което изпитвах към Ники, за да мисля за всичко това.

Само я гледах и си мислех колко великолепна бе гледката, докато Мрачната магия действаше в нея, да виждам как тя възкресява младежката ѝ красота, отново я превръща в богинята, която бе за мен тя, когато бях малко дете. Докато гледах как Ники се променя, аз наблюдавах смъртта му.

Може би и без да прочете думите в душата ми, тя разбра всичко твърде добре.

Прегърнахме се бавно.

— Внимавай — рече тя.

Трябваше веднага да отида в апартамента и да потърся цигулката му. А трябваше да се оправя и с моя клет Роже. Да го излъжа. И заминаването от Париж все повече и повече изглеждаше най-уместната постъпка.

Но часове наред аз правех само каквото си искам. Ловувах в Тюйлери и по булевардите и се преструвах, че под Гробището на невинните няма никакво сборище, че Ники е още жив и се подвизава някъде здрав и читав, че цял Париж отново е мой.

Но постоянно се ослушвах за тях. Мислех за старата царица. И ги чух, когато най-малко очаквах — на булевард „Дю Тампл“, докато наближавах театъра на Рено.

Странно беше, че са излезли на светло, както се изразяваха те. Ала само след секунди вече знаех, че неколцина от тях се крият зад театъра. И този път нямаше злоба, а само отчаяна възбуда, когато усетиха, че съм наблизо.

После видях бялото лице на вампирката, онази, тъмнооката красавица с коса на вещица. Тя се спотайваше в уличката откъм вратата към сцената и се стрелна напред, за да ми махне.

Подкарах кобилата напред-назад. Булевардът представяше обичайната панорама за пролетна вечер: стотици разхождащи се сред потока от карета, много улични музиканти, жонгльори и акробати, осветените театри, разтворили врати, за да приканват тълпата. Защо трябваше да изоставя всичко това, за да разговарям с тези създания? Ослушах се. Те бяха четирима и отчаяно ме очакваха. Изпитваха ужасен страх.

Добре. Обърнах кобилата и навлязох в уличката, стигнах чак до дъното ѝ, където те се навъртаха около каменната стена.

Сивоокото момче беше там със слисано изражение и това ме изненада. Висок рус мъж вампир стоеше зад него заедно с красива жена. И двамата бяха загърнати в дрипи като прокажени. Красавицата с тъмните очи, която се бе разсмяла на шегичката ми на стълбището под Гробището на невинните, бе тази, която заговори.

— Трябва да ми помогнеш! — прошепна тя.

— Нима? — опитах се да усмиря кобилата. Компанията им не ѝ допадаше. — Защо да ти помагам?

— Той унищожава сборището — отвърна тя.