Вампирът Лестат

Най-сетне пусна тази, която държеше и взе друга, отвори я и започна да я поглъща по същия начин, като прокарваше пръст по изреченията със свръхестествена скорост.

И аз разбрах, че бе прегледал всичко в апартамента по този начин, дори и чаршафите и завесите, картините, свалени от куките си, съдържанието на шкафовете и чекмеджетата. Но от книгите той поемаше концентрирани знания. Всичко — от „Записки за галската война“ на Цезар до съвременни английски романи — се търкаляше на пода.

Но целият ужас не бе само в неговия маниер, а в разрухата, която оставяше след себе си, пълното незачитане на всичко, което използваше.

И пълното му незачитане към мен.

Той довърши последната книга или я захвърли и продължи със стария вестник на една по-ниска лавица.

Заотстъпвах и излязох от стаята, по-далече от него, като вцепенено се взирах в мръсната му фигура. Кестенявата му коса блестеше въпреки мръсотията по нея; очите му горяха като два фенера.

Изглеждаше гротескно сред всички свещи и разливащите се цветове на апартамента, това мръсно безпризорно дете на подземния свят, и въпреки това красотата му покоряваше. Нямаше нужда полумракът в „Света Богородица“ или мъждивата светлина на факлите в криптата да го ласкаят. И на тази ярка светлина в него се забелязваше една свирепост, която не бях забелязал преди.

Изпаднах в непреодолимо объркване. Той бе едновременно опасен и завладяващ. Можех да го гледам вечно, ала един инстинкт надделяваше и ми казваше: Махай се! Остави му това място, щом го иска. Какво значение има сега?

Цигулката! Отчаяно се мъчех да мисля за цигулката. Да спра да следя движението на пръстите му по думите пред него, безжалостната сила на очите му.

Ала тези неща ме вкарваха в транс.

Обърнах му гръб и влязох в салона. Ръцете ми трепереха. Знанието, че той се намира там, ми беше непоносимо. Претърсих навсякъде и не намерих проклетата цигулка. Какво ли би могъл да направи Ники с нея? Не се сещах.

Преобръщане на страници, шумолене на хартия. Тихият шум от падащия на пода вестник.

Връщай се незабавно в кулата.

Бързо тръгнах покрай библиотеката, когато без предупреждение беззвучният му глас се стрелна и ме спря — все едно ръка докосна гърлото ми. Обърнах се и видях, че той ме гледа.

Обичаш ли ги, твоите безмълвни деца? Те обичат ли те? — това ме питаше той, смисълът се разплиташе и измъкваше от безкрайното ехо.

Усетих как кръвта приижда към лицето ми. Горещината се разстла върху мен като маска, когато го погледнах.

Сега всички книги в стаята се въргаляха на пода. Той бе привидение сред руините, посетител, пратен от дявола, в когото вярваше. И все пак лицето му бе толкова нежно, толкова младо.

Тъмната магия никога не носи любов, виждаш ли, тя носи само безмълвие — гласът му сякаш бе по-мек сред това беззвучие, по-ясен, ехото се разпръсваше. — Ние казвахме, че такава е волята на Сатаната, господарят и новопосветеният да не дирят утеха един в друг. В края на краищата, трябваше да се служи на Сатаната.

Всяка дума ме пронизваше. Всяка дума бе приемана с тайно, унизително любопитство и уязвимост. Но аз не исках да му позволя да го види.

— Какво искаш от мен? — попитах сърдито.

Този въпрос бе разтърсващ. В този момент изпитвах повече страх от него, отколкото в предишните битки и спорове, а аз мразя тези, които ми внушават страх, които знаят неща, които аз имам нужда да знам, които с това са по-силни от мен.

— Това е все едно да не можеш да четеш, нали? — изрече той на глас. — А твоят създател, изгнаника Магнус, какво ли го е интересувало твоето невежество? Той не ти е обяснил най-простите неща, нали?

Докато говореше, нищо не трепна в изражението му.

— Не е ли било винаги така? Някога някой било ли го е грижа да те научи на нещо?

— Ти вадиш тези неща от мислите ми… — отвърнах. Бях погнусен. Видях манастира, в който бях живял като момче, безкрайните редици от книги, които не можех да прочета. Габриел, приведена над книгите ѝ, с гръб към всички нас. — Престани! — прошепнах.

Като че мина страшно дълго време. Губех ориентация. Той отново заговори, ала безмълвно.

Те никога не те удовлетворяват — онези, които създаваш. В мълчание, отчуждението и ядът само растат.

Мъчех се да се принудя да се раздвижа, ала не помръдвах. Просто го гледах, а той продължи.

Ти копнееш за мен, и аз за теб, и само ние в цялото това царство сме достойни един за друг. Не го ли знаеш?