Най-сетне пусна тази, която държеше и взе друга, отвори я и започна да я поглъща по същия начин, като прокарваше пръст по изреченията със свръхестествена скорост.
И аз разбрах, че бе прегледал всичко в апартамента по този начин, дори и чаршафите и завесите, картините, свалени от куките си, съдържанието на шкафовете и чекмеджетата. Но от книгите той поемаше концентрирани знания. Всичко — от „Записки за галската война“ на Цезар до съвременни английски романи — се търкаляше на пода.
Но целият ужас не бе само в неговия маниер, а в разрухата, която оставяше след себе си, пълното незачитане на всичко, което използваше.
И пълното му незачитане към мен.
Той довърши последната книга или я захвърли и продължи със стария вестник на една по-ниска лавица.
Заотстъпвах и излязох от стаята, по-далече от него, като вцепенено се взирах в мръсната му фигура. Кестенявата му коса блестеше въпреки мръсотията по нея; очите му горяха като два фенера.
Изглеждаше гротескно сред всички свещи и разливащите се цветове на апартамента, това мръсно безпризорно дете на подземния свят, и въпреки това красотата му покоряваше. Нямаше нужда полумракът в „Света Богородица“ или мъждивата светлина на факлите в криптата да го ласкаят. И на тази ярка светлина в него се забелязваше една свирепост, която не бях забелязал преди.
Изпаднах в непреодолимо объркване. Той бе едновременно опасен и завладяващ. Можех да го гледам вечно, ала един инстинкт надделяваше и ми казваше:
Цигулката! Отчаяно се мъчех да мисля за цигулката. Да спра да следя движението на пръстите му по думите пред него, безжалостната сила на очите му.
Ала тези неща ме вкарваха в транс.
Обърнах му гръб и влязох в салона. Ръцете ми трепереха. Знанието, че той се намира там, ми беше непоносимо. Претърсих навсякъде и не намерих проклетата цигулка. Какво ли би могъл да направи Ники с нея? Не се сещах.
Преобръщане на страници, шумолене на хартия. Тихият шум от падащия на пода вестник.
Бързо тръгнах покрай библиотеката, когато без предупреждение беззвучният му глас се стрелна и ме спря — все едно ръка докосна гърлото ми. Обърнах се и видях, че той ме гледа.
Усетих как кръвта приижда към лицето ми. Горещината се разстла върху мен като маска, когато го погледнах.
Сега всички книги в стаята се въргаляха на пода. Той бе привидение сред руините, посетител, пратен от дявола, в когото вярваше. И все пак лицето му бе толкова нежно, толкова младо.
Всяка дума ме пронизваше. Всяка дума бе приемана с тайно, унизително любопитство и уязвимост. Но аз не исках да му позволя да го види.
— Какво искаш от мен? — попитах сърдито.
Този въпрос бе разтърсващ. В този момент изпитвах повече страх от него, отколкото в предишните битки и спорове, а аз мразя тези, които ми внушават страх, които знаят неща, които аз имам нужда да знам, които с това са по-силни от мен.
— Това е все едно да не можеш да четеш, нали? — изрече той на глас. — А твоят създател, изгнаника Магнус, какво ли го е интересувало твоето невежество? Той не ти е обяснил най-простите неща, нали?
Докато говореше, нищо не трепна в изражението му.
— Не е ли било винаги така? Някога някой било ли го е грижа да те научи на нещо?
— Ти вадиш тези неща от мислите ми… — отвърнах. Бях погнусен. Видях манастира, в който бях живял като момче, безкрайните редици от книги, които не можех да прочета. Габриел, приведена над книгите ѝ, с гръб към всички нас. — Престани! — прошепнах.
Като че мина страшно дълго време. Губех ориентация. Той отново заговори, ала безмълвно.
Мъчех се да се принудя да се раздвижа, ала не помръдвах. Просто го гледах, а той продължи.