Вампирът Лестат

— Великолепно зло! — възкликна той. Бе изпълнен със заплаха, и белите му ръце приличаха на щипците на морска твар, която всеки миг можеше да ме разкъса на парченца. — да служим на бога на тъмните гори така, както никога не са му служили, и то тук, в самия център на цивилизацията! И за това ти запази театъра! Под твоя галантен патронаж се ражда това грандиозно жертвоприношение.

— Това е дреболия! — заявих. — Просто е красиво и хитроумно, нищо повече!

Гласът ми не беше много силен, ала го накара да млъкне, накара и другите да млъкнат. И потресът в мен бавно се претопи в друго чувство, не по-малко болезнено, но просто ми бе по-лесно да го сдържам.

Нищо не се чуваше, освен шумът от булеварда. От Ники се изливаше сърдит гняв, зениците на взрените му в мен очи танцуваха.

— Ти си лъжец, презрян лъжец! — извика той.

— В това няма величие — отвърнах. — Няма нищо възвишено. Да мамите безпомощните смъртни, да им се подигравате, а после да излизате оттук нощем, и да отнемате живот все по същия стар дребнав начин, една смърт след друга, с цялата му неизбежна жестокост и неугледност, за да живеем. Всеки човек може да убие друг човек! Свири на цигулката си вечно. Танцувай както щеш. Дай им това, за което са си платили, щом това ще ти създава занимание и ще поглъща вечността! То е просто хитроумно и красиво. Горичка в Дивата градина. Нищо повече.

— Долен лъжец! — процеди той през зъби. — Ти си Божи глупак, ето какво си! Ти, който притежаваше мрачната тайна, издигнала се над всичко, която лишаваше всичко от смисъл — и какво направи с нея през всички тези месеци, докато царуваше сам в кулата на Магнус? Мъчеше се да живееш като добър човек! Добър човек!

Беше толкова близо, че можеше да ме целуне, кървавата му слюнка шибаше лицето ми.

— Покровител на изкуствата! — присмя се той. — Обсипал с дарове своето семейство, обсипал с дарове и нас! — той се дръпна и ме изгледа презрително. — Е, ние ще вземем малкия театър, който ти си изрисувал със злато и окичил с кадифе, и той ще служи на силите на дявола по-величаво, отколкото някога му е служило старото сборище — той се обърна и погледна Елени, а после и другите. — Ние ще се гаврим с всичко свято. Ще ги водим към все по-голяма простащина и богохулство. Ще ги смайваме. Ще ги очароваме. Но преди всичко ще си живеем царски от тяхното злато и от тяхната кръв, и сред тях ще набираме сила!

— Да — обади се момчето зад него. — Ще станем непобедими — погледът му, вперен в Никола, бе налудничав поглед на ревнител. — Ние ще си създадем име и ще си завоюваме място в техния свят!

— И ще имаме власт над тях — додаде другата жена. — Ще имаме и наблюдателница, от която да ги изучаваме и опознаваме, ще усъвършенстваме методите си за унищожението им, когато решим.

— Аз искам театъра! — заяви ми Никола. — Искам го от теб. Нотариалният акт, парите, за да го отворим отново. Моите помощници са тук и са готови да ме слушат.

— Вземи го, щом желаеш — отвърнах. — Твой е, тъкмо ще ме отърве от теб и от твоята злоба, от осакатения ти разум.

Станах от тоалетката, отидох при него и ми се струва, че той имаше намерение да ми прегради пътя, но се случи нещо непредвидено. Когато видях, че той не желае да се помести, гневът ми се надигна и изригна от мен като невидим юмрук. И го видях да залита назад, сякаш юмрукът ми го е халосал. И се удари в стената неочаквано силно.

Можех да се махна мигом от това място. Знаех, че Габриел само чака да ме последва. Но не си тръгнах. Спрях и се огледах назад към него — той все още се подпираше на стената, сякаш не можеше да помръдне. И той ме гледаше с чиста омраза, неразмътена от спомени за обич, както от самото начало.

Но аз исках да разбера. Наистина исках да узная какво се бе случило. И отново се приближих до него мълчаливо, този път аз бях заплашителният, ръцете ми приличаха на щипци, усещах страха му. Всички те, освен Елени, бяха преизпълнени със страх.

Когато съвсем се приближих до него, аз спрях, и той погледна право в мен ѝ сякаш знаеше точно какво го питам.

— Всичко е недоразумение, обич моя — рече той. От езика му капеше киселина. Кървавата пот отново бе избила, и очите му блестяха, все едно бяха мокри. — Тя беше, за да причиня болка на другите, не разбираш ли, свирнята на цигулка — да ги вбеся, да се укрепя на един остров, където те не могат да се разпореждат. Те щяха да гледат моя крах, неспособни с нищо да ми помогнат.

Не му отговорих. Исках да продължи.

— И когато решихме да заминем за Париж, мислех, че в Париж ще гладуваме, ще пропадаме все по-надолу и по-надолу, и по-надолу. Това исках аз, не онова, което искаха те — аз, любимият син, да се издигна, за тяхна радост. Аз мислех, че ще пропаднем! Ние трябваше да пропаднем!

— О, Ники… — прошепнах.