Вариант 13

Докато катереше върха, отново се зачуди с какво ли е разочаровал майка си, но не се сети за нищо. Марисол не плачеше често — и никога без причина. Е, освен веднъж, трябва да е бил на пет или шест, когато се върна от училище с цял куп въпроси за парите, защо някои хора изкарват повече от други, чичковците повече ли получават от лелките, хубаво ли е да имаш много пари и трябва ли да направиш нещо, което наистина, ама наистина не харесваш, за да получиш пари. Тогава тя се разплака изведнъж, като гръм от ясно небе, уж му обясняваше спокойно, а после сълзите й изведнъж рукнаха, преди да се е извърнала настрани и да ги е скрила от него.

Той знаеше, знаел го беше и тогава, че и другите майки плачат понякога като неговата, по причини, които никой не разбираше, а пък майката на Род Гордън дори си замина, защото не спираше да плаче. Само че той винаги беше изпитвал неясната увереност, че Марисол не е такава, че е различна, така както смътно се беше гордял, че кожата й е толкова тъмна, че зъбите й греят от белота, когато се усмихне, и че пее толкова хубаво на испански, докато шета из къщи… Знае, че Марисол е различна. Не, всъщност го разбира чак сега, за пръв път го осъзнава; образи, сцени и спомени, дребни и незначителни сами по себе си, сега се наслагват в цялостна картина и натежават в гърдите му като дълбока рана. Марисол изведнъж излиза на преден план в съзнанието му. Гледа я през телената ограда и сякаш я вижда за пръв път.

Тя вдига ръка, бавно, сякаш е ученичка и не е съвсем сигурна, че знае верния отговор. Маха му.

— Искам да говоря с нея — казва той на чичкото.

— Не може, Карл.

— Искам.

Чичкото смръщва чело. Телената ограда се връща в първоначалното си положение със същия тих звук и трептене.

— Знаеш, че не бива да говориш така, нали? Твоите желания са нещо съвсем маловажно в този свят, Карл. Ти си ценен заради онова, което умееш да правиш, а не заради онова, което искаш да правиш.

— Къде я водите?

— Тя си отива. — Чичкото надвисва над него. — Всички си отиват. Свършила си е работата и се прибира у дома.

Вече го е знаел, някак, но въпреки това думите са като шамар, като силния вятър в лицето му, изкарват му въздуха, блъскат го. Усеща как коленете му се подгъват, земята под краката му сякаш се накланя. Иска му се да падне или поне да седне някъде, но не е толкова глупав, че да го покаже. Плъзва поглед по сгушените сгради на „Морски орел 18“, редиците спретнати къщурки, училището и столовата, тук-там светят лампи — късният следобед бързо отстъпва пред вечерния сумрак. Голите възвишения на крайбрежната пустош под тъмнеещото бакърено небе, далечните склонове на загладените от времето планини. И студеният Атлантически океан на север.

— Нейният дом е тук — казва той в опит да убеди сам себе си.

— Вече не.

Карл вдига рязко поглед към лицето на мъжа. На единайсет вече е висок за възрастта си и чичкото е само с половин глава над него.

— Ако я отведете, ще те убия — казва той, този път убеден в думите си, толкова силно, колкото е убеден и във внезапното си откровение за Марисол.

Чичкото го събаря с един удар на земята.

Ударът е къс и бърз, в лицето — по-късно ще открие, че кожата на скулата му е сцепена, — но Карл пада не толкова заради удара, колкото от изненада. А когато моментално скача на крака, точно както са го учили, и отвръща, отпуснал юздите на гнева си, чичкото блокира атаката му и го удря отново, този път с юмрук в корема, така, че да му изкара въздуха. Карл залита назад, чичкото го настига и го удря с твърдия ръб на дланта си по врата.

Карл полита назад и пада, дробовете му са празни, сякаш изведнъж се е озовал във вакуум. Паднал е с гръб към хеликоптерната площадка и Марисол. Тялото му се мята конвулсивно на асфалта в трескав опит да се обърне, да вдиша. Само че чичкото добре познава точките за натиск и ги е открил точно и без усилие. Тялото му се тресе безпомощно, мускулите не се подчиняват на съзнателни команди. Карл си мисли, че някъде зад него Марисол сигурно тича да му помогне, но ги делят бодливата тел, оградата, другите лелки и чичковци…

Чичкото кляка пред него и оглежда пораженията, които е нанесъл. Изглежда доволен от огледа.

— Повече да не съм те чул да говориш така на някой от нас — спокойно казва той. — Първо, защото всичко, което си имал някога, включително и жената, която мислиш за своя майка, ти е осигурено от нас. Гледай да запомниш това, Карл. Редно е да показваш поне малко благодарност и уважение. Всичко, което представляваш, което си научил и което ще научиш тепърва, дължиш на нас. Това е първата причина. Втората причина е, че ако пак те чуя да говориш така на някой от нас, лично ще се погрижа да бъдеш наказан така, че случилото се с Род Гордън ще ти се струва детска игра. Разбираш ли ме?

Карл само го гледа яростно с насълзени очи. Чичкото вижда това, въздъхва и се изправя.

— С времето ще разбереш — казва сякаш от огромна височина.