Вариант 13

Очите й се разшириха и тя изведнъж му се стори ужасно млада. Ертекин само би повдигнала въпросително вежда.

— Четири месеца?! Мислех, че…

— Да, дълга история. Работата е там, че ти говориш твърде лекомислено за тези неща, Ровайо. Ако човек не е живял в тяло с модифициран генетичен код, който не подлежи на промяна, няма как да знае за какво става дума. Нито какво облекчение би било да си имаш екстразомен превключвател, на който да разчиташ по всяко време на деня и нощта.

— Така ли мислиш? — Ровайо се наведе и протегна ръка към пода до канапето, вдигна захвърлената си риза и я облече. Очите й обаче си останаха приковани в лицето му. Това изведнъж го накара да се почувства недостоен за доверие, да се почувства натрапник в дома й. Тя плъзна палец по лепящия ръб на дрехата и я затвори донякъде, колкото да скрие гърдите си. — Какво всъщност знаеш за мен, Марсалис? Какво важно знаеш за мен?

Веднага му дойдоха наум няколко остроумни и доста цинични отговора, но той побърза да ги разкара, преди да е казал някоя глупост. Уви, тя, изглежда, го усети.

— Да, знам, че се изчукахме. Не ми казвай, че според теб това изобщо значи нещо.

Той махна с ръка.

— Е, не съм имал намерение да ти предлагам брак.

Това му спечели саркастична усмивка.

— Да де. Работата е там, Марсалис… — започна Ровайо и се облегна назад. — Работата е там, че аз съм бонобо.

Той я зяпна.

— Не, не, не! Няма начин.

— Няма? Ти какво си мислеше, че всички бонобоси са увити в сарита домакини или гейши за забавления? Или си очаквал някоя кискаща се евтина моделка като в онова шибано ранчо за курви в Тексас?

— Не, но…

— Не съм чистокръвна. Майка ми беше стопроцентовата двайсет и четири каратова бонобо. Работела за една панамска агенция и се запознала с баща ми, който бил там с кораба си. Той я извел незаконно от страната.

— Значи не си бонобо.

— Наполовина съм. — Каза го предизвикателно, със стиснати челюсти и впит в очите му поглед. — Прочети си брошурката на Якобсен. „Унаследените характеристики ще бъдат фактор с неизвестни последици за следващите няколко поколения“. Край на цитата.

Нещо се случи със стаята. Плътно, оглушително мълчание дебнеше зад гласа й и ги заля като приливна вълна, когато тя спря да говори.

— Койл знае ли? — попита той, колкото да наруши мълчанието.

— Ти как мислиш?

И пак тишината.

— Не знам — бавно каза Ровайо накрая. — Наблюдавам себе си, каква съм и как реагирам на нещата, наблюдавам и нея… и просто не знам. Моят старец твърди, че докато била там, просто не се вписвала, не била покорна, както се полага на една бонобо, или поне не толкова. Казва, че била различна от другите и именно затова я забелязал. Не знам дали да му вярвам на приказките, или да ги зачеркна като романтична носталгия с розови очила.

Карл си помисли за бонобосите, които беше виждал в транзитните лагери в Кувейт и Ирак, и за другите, които ти се лепваха като гербови марки в Тайланд и Шри Ланка. С няколко беше разговарял, с една-две беше спал. А и в Лондон, приятелката на Зули от клуба, Кристалейна, която упорито твърдеше, че е бонобо, но така и не успя да му го докаже с друго освен с фантазьорските простотии, с които бяха пълни фенсайтовете.

— Според мен — предпазливо каза той — не е редно да се бърка покорството с майчинското чувство или с миролюбието. Повечето бонобоси, които познавам, умееха да постигат своето не по-зле от всички останали.

— Да. — Гняв прежули гласа й. — И аз мога да направя нелоша свирка. Не мислиш ли?

— Не това имах предвид.

— Знаеш ли какво е чувството, Марсалис? Постоянно да преценяваш действията си спрямо някаква теория за това как според теб може би се предполага да се държиш? Да се питаш и да се чудиш — ежедневно в службата, при всеки свой компромис, всеки път, когато подкрепиш свой колега от мъжки пол, да се питаш дали действията ти не са продиктувани от генетичния ти код? — Горчива усмивка. — Всеки път, когато се чукаш, се питаш защо си избрала точно този мъж, защо го чукаш по точно този начин, питаш се за всички неща, които правиш, за нещата, които ти се иска да направиш и които искаш да ти направят. Знаеш ли какво е да поставяш под въпрос всичко това, непрекъснато?

Той кимна.

— Естествено, че знам. Ти току-що описа доста точно собственото ми положение.

— Аз съм добро ченге — натъртено каза тя; — Не се задържаш дълго в ССР, ако не си добър в работата си. Убила съм трима мъже при изпълнение на служебния си дълг и нямам угризения на съвестта, нито съм си загубила съня заради тях. Е, в началото ми беше гадно, консултирах, се със служебния психиатър като всички, но след това си бях добре. Имам официални похвали, бързо ме повишиха в отдела за специални случаи, дадено ми е ниво на достъп до секретна информация, което…

— Ровайо, спри. — Той вдигна ръка, изненадан колко го уморява това неочаквано огледално изображение на собствената му младост. — Казах ти вече. Знам. Но ти гледаш на всичко това от грешен ъгъл. Не е нужно да се доказваш пред никого другиго, освен пред себе си. В крайна сметка само това има значение.

Тя пак му отправи саркастична, лишена от хумор усмивка.