Вариант 13

„На Марс нещата са различни, защото няма друг начин, разбери. — Крива усмивка, сякаш издава някаква забранена тайна. — Но и това е само временно. В дългосрочен план е също толкова неистинско, колкото и лъжите, които повтарят до безкрай в рекламите за работа по договор. Ще дойде ден, когато на Марс ще е същото като на Земята, с изключение на слабата гравитация. Проблемът е в тях, Карл. В хората. Където и да ги заведеш, с времето ще построят същата шибана игрална площадка, пълна с герои от приказките. И това е рамката, в която трябва да живееш, харесва ли ти, или не.“

Стройна елегантно облечена жена влезе през вътрешна врата зад бюрото. Шити по поръчка сако и панталон в маслинено и черно, шикозен намек за работна униформа в кройката. Поразително красиво лице с доминиращи китайски гени, подправени с още нещо. Приближи се до служителя на рецепцията, каза му нещо с приглушен глас, после вдигна очи към тях. Карл срещна погледа й през стаята и видя в очите й дълбини от спокойствие, които му подсказаха, че току-що са минали на по-горно ниво. Стори му се, че съзира подобно одобрение и в нейния поглед, после жената заобиколи бюрото и тръгна към тях. Вървеше като танцьорка, като професионален боец.

Карл се изправи — автоматично, така, както ставаш, когато някой в стаята е извадил пистолет.

Реакцията му не убягна на жената и тя изви устни в лека усмивка. Някъде на заден план в главата му, покрай вълната от предпазливост, се промъкна мисълта, че мацката наистина е много красива по типичния за Ръба азиатско-тихоокеански начин, като филмовите звезди от Свободното пристанище и жените на високи политически постове по цялото протежение на Западния бряг. Протегна ръка, първо на Карл. Ръкостискането й, както и придружаващият го поглед, бяха еднакво хладни и преценяващи. Здрависа се и с Ровайо, но някак небрежно, като необходим елемент от етикета без собствена тежест.

— Добър вечер — каза тя. — Аз съм Кармен Рен, помощник-мениджър. Моля да ни извините за начина, по който бяхте посрещнати. Още не сме дошли съвсем на себе си след онова, което открихме при инсталацията на „Уорд Биосъплай“. Въпреки това сме готови да съдействаме всячески на разследването. Елате с мен, моля.

Поведе ги към вратата, откъдето беше дошла, оттам през претъпкано, складово помещение с рафтове от пода до тавана, натежали от подводна екипировка и друг хардуер с не толкова очевидно предназначение. В една по-свободна ниша Карл зърна вратите на два товарни асансьора. Във въздуха се усещаше слаба солена миризма на море. В дъното имаше още една врата, а зад нея — малък офис. Кармен Рен ги покани да седнат на двата налични стола, после издърпа за себе си сгъваща се към стената седалка. Седяха в тясното пространство с почти докосващи се колене.

— Е — бодро започна Рен. — Казаха ми, че колегите ви са получили цялата нужна им информация, но явно не е било точно така. Какво мога да направя за вас?

Ровайо погледна Карл и му кимна с иронична снизходителност. Личеше си, че още е ядосана от препирнята си със служителя на рецепцията и от загатнатото пренебрежение на Рен към нея. Карл сви рамене и поведе разговора.

— Инсталациите на „Уорд Биосъплай“ са на двеста километра северно оттук — каза той. — А преди два дни са били още по-далеч. Бихте ли ми казали защо не изчакахте „Котката“ да се приближи малко повече?

— Е. — Кармен Рен махна извинително с ръка. — Не бях дежурен мениджър тогава, така че не мога да съм съвсем точна в отговора си. Но често се случва да извършим проверка по договор преди крайния срок. Това зависи повече от наличния персонал, натоварването на хардуера, такива неща, отколкото от разстоянието до обекта. Както сигурно сте научили от рекламните ни брошури, операционният обхват на „Даскийн Азул“ може при нужда да се разшири до петстотин километра.

— И онзи ден е възникнала нужда, така ли?

— Така изглежда, да. Макар че, както казах…

Ровайо се включи в играта:

— Да, да, не сте била дежурна. Чухме ви. Кой е бил дежурен?

— Ами… Ще трябва да проверя в документацията. — В гласа на Рен се промъкна намек за укор. — Но съм почти сигурна, че колегите ви, които ни посетиха онзи ден, разполагат с тази информация.

Карл не обърна внимание на многозначителния поглед, който му отправи Ровайо, и каза рязко:

— Не ме интересува какво сте казали на Доналдсън и Кодо. Търся Алън Мерин.

Рен смръщи чело в израз на искрено объркване или в резултат на съвършен контрол.

— Алън кой?

— Мерин — каза Ровайо.

— Алън Мерин. — Рен кимна сериозно. — Доколкото знам нямаме такъв служител. Нито клиент, ако не се лъжа. Мога да…

Карл се усмихна.

— Аз не съм полицай, Рен. Не прави грешката да ме вземаш за ченге. Дошъл съм за Мерин. Ако не ми го предадеш, ще мина през трупа ти и ще си го намеря сам. Изборът е твой, но така или иначе аз ще си свърша работата. Може да се крие ту тук, ту там из целия континент и да се снишава сред тълпата като някое преживно, щом така предпочита, но това няма да го спаси. Играта свърши. И когато пак се чуеш с него, гледай да му предадеш какво съм казал.