Вариант 13

Рен си позволи лека въздишка, като възпитан човек, изпаднал в неприятна ситуация.

— И вие по-точно сте?

— Кой съм не е толкова важно. Ако искаш, можеш да ми викаш Марсалис. Виж, какво съм… — Той не сваляше поглед от лицето й. — Аз съм вариант тринайсет, точно като твоето другарче Мерин. Това също можеш да му го кажеш.

Отбранителна усмивка се поколеба в ъгълчетата на устата й. Погледът й се плъзна настрани към Ровайо, сякаш с молба за съдействие.

— Боя се, че наистина не знам за какво ми говорите, нито кой е този Мерин. Следва също да отбележа, детектив Ровайо, че вашият колега далеч не притежава добрите маниери на другите двама детективи, които идваха преди вас.

— Той не ми е колега — с безразличие отбеляза Ровайо. — Освен това добрите маниери са му последна грижа. На ваше място бих започнала да му съдействам.

— Ние вече съдействахме всячески на…

— Спрели сте в Лима на път за тук, нали? — попита я Карл.

Този път му се стори, че смръщването й е искрено.

— „Котката на Булгаков“ много рядко „спира“ където и да било, както се изразихте. През пет години ни вдигат на сух док в Свободното пристанище, но иначе…

— Не говоря за „Котката“. Говоря за „Даскийн Азул“. Имате приятели по перуанското крайбрежие, нали?

— Аз лично нямам. Не. Но някои от служителите ни може и да имат, не знам. Сигурно знаете, че „Котката на Булгаков“ има разрешителен лиценз за цялото тихоокеанско крайбрежие. „Даскийн Азул“ също има договори с перуанския сегмент. Като повечето от сродните ни фирми, базирани на платформата. И това не е тайна за никого — можели сте да го проверите във всеки корпоративен регистър.

— Да сте се виждали напоследък с Манко Бамбарен? Или с Грета Юргенс?

Още една елегантна бръчка през чистото бяло чело. Нацупени устнички и изпълнено със съжаление поклащане на главата. Дългата й лъскава коса чак се разклати.

— Съжалявам, но тези имена… Не са ми познати. И все още не ми е ясно в какво точно ни обвинявате и обвинявате ли ни изобщо.

— Колко ти плащат, Рен?

Пауза. После одевешната мигновена усмивка.

— Вижте, господин Марсалис, наистина не мисля, че заплатата ми е ваша…

— Не, сериозно. Помисли си, Рен. Сигурен съм, че хората, които представлявам, ще ти се отплатят повече от щедро, ако минеш на тяхна страна. А игричката на Мерин така или иначе е на приключване. Засега още не знаем достатъчно, но и това ще стане. И когато Мерин излезе от прикритието си, аз ще съм там. Не е най-умното да се озовеш точно в тази престрелка, уверявам те.

— Да ме уплашите ли се опитвате, господин Марсалис?

— Не, апелирам към здравия ти разум. Не мисля, че си от хората, които се плашат лесно, Рен. Мисля обаче, че си достатъчно умна да разбереш кога е дошло времето да си плюеш на петите. — Втренчи се в очите й. — Е, дойде.

Пак любезната тиха въздишка.

— Не знам какво да кажа, наистина. Опитвате се да… да ме подкупите ли? — Още един бърз поглед към Ровайо. — И за какво точно? Или това е стандартна процедура в службата за сигурност на Ръба?

— Вече ти казах, че не съм ченге, Рен. Аз съм като теб. Продавам се за пари и…

Рен скочи, с едно-единствено мълниеносно движение, без да се изтласка с ръка или нещо такова. В тесния офис си беше забележителен образец на физическа прецизност. Вдигна ръце пред гърдите си — типична стойка при някои от бойните изкуства.

— Край! — избухна. — Разговорът ни приключи. Постарах се да ви съдействам, детектив Ровайо, а в отговор получих само обиди и намеци. Не желая да ме сравняват с някакъв си… вариант. Вземете си невъзпитания генетично подобрен приятел и се махайте оттук. Ако желаете да говорите отново с мен, свържете се с адвокатите на компанията.

— Според тебе това постановка ли беше? — попита Ровайо, докато се връщаха към хеликоптерната площадка. Още държеше малката адвокатска визитка, която й беше дала Рен.

Карл кимна утвърдително.

— Искаше да ни разкара и се възползва от първата правдоподобна възможност.

— И аз така си помислих.

— Ако тя е мениджър на „Даскийн Азул“, аз съм шибана бонобо. Видя ли я как се движи?

Ровайо кимна неохотно.

— Още ли мислиш, че ме гони параноята?

— Мисля, че си…

И сякаш от нищото сред рехавата тълпа на ленивите купувачи, през тихата музика и приглушените разговори, внезапно се чу уплашен вик, а после някакъв тип ги връхлетя, висок и слаб, лицето му разкривено около раззиналата се в крясък уста, очите лъснали от омраза и от металния отблясък на спускащо се мачете.

37.

Скот Осбърн беше видял и чул достатъчно.