Вариант 13

Облече се, сложи си и къса престилка с логото на „Даскийн Азул“ на гърба и ръкавите. Освободи мачетето от задържащите го лепки, пъхна го под престилката и го притисна с ръка към тялото си. Погледна се в огледалото. Щеше да свърши работа — е, не пред охраната при вратите, но сред тълпата купувачи в мола никой нямаше да забележи.

Останалото беше в Божиите ръце.

Погледна се пак в огледалото, видя решителността, която се излъчваше на вълни от лицето му, и за миг му се стори, че през очите му гледа Той, Мерин, и влива в кръвта му силата и волята, без които нямаше да се справи.

Скот промълви бърза молитва и тръгна да се изправи пред черния човек.

Все едно пак се беше изправил пред онова саудитско бойно куче. Или пред Дудек и неговите арийци. Видя очите, впи инстинктивно поглед в тях и откри същата немислеща, дива омраза. Кой, по дяволите…

Нямаше време — мачетето връхлиташе отгоре. Нападателят беше едър, висок и с дълги ръце, което предполагаше само една ответна тактика. Карл се хвърли напред, под дъгата на замаха, блокира и го подкоси, така че боят да се води на земята. Онзи обаче го изненада, като заразмахва ръце и крака досущ като обърната по гръб костенурка. Карл заби лакът в лицето му, обездвижи дясната му ръка с хватка от таниндо, изви я рязко и мачетето изтрака на пода. Онзи го уцели с коляно в слабините, не много силно, но все пак болезнено. Крещеше му нещо, някакви откачени проклятия и религиозни брътвежи. Посегна с нокти към гърлото му. Такъв стил на борба Карл не познаваше. Отблъсна ръцете му, очакваше някакъв номер. Вместо това онзи отново посегна към гърлото му. Карл направи очевидното — стисна един от пръстите и го изви. Клетвите преминаха в писък. Онзи се опита да го изрита, но Карл блокира с лекота удара, без да изпуска счупения пръст, дори го изви още малко. Нападателят му изкрещя отново и започна да се мята като риба на сухо. На Карл му остана време да го погледне в очите и не видя там признаци за капитулация. Замахна с ръба на дланта си към гърлото му, но в последния момент отне малко от силата на удара — искаше да си поговори с този тип.

Борбата замря.

Ровайо обикаляше в кръг около тях с изваден пистолет, насочен към неподвижния човек на пода. Карл изпъшка от болката в тестисите, после стрелна с ироничен поглед пищова.

— Мерси. Малко е късно за това.

— Мъртъв ли е?

— Не още. — Карл бавно се изправи, изпъшка още веднъж и се огледа. Насъбралите се хора го зяпаха. — Изглежда е сам, а?

— Така изглежда. — Ровайо вдигна високо ръка, така че зяпачите да видят холограмата на дланта й.

— Служба за сигурност на Ръба — каза високо, даже малко предизвикателно. — Има ли някой от охраната?

Кратко колебание, после набит униформен мъж със самоански черти си проби път през тълпата.

— Аз съм от охраната.

— Добре, смятай се мобилизиран. — Ровайо прочете името на картичката върху гърдите му. — Суаниу. Докладвай и поискай подкрепление. Останалите да се отдръпнат, моля.

Мъжът, нападнал Карл, започна да кашля и да се гърчи. Карл изведнъж си даде сметка, че е съвсем млад, по-млад от Дудек дори. Може и да нямаше двайсет. Плъзна поглед наоколо и видя столове и маси от въглеродни фибри пред затворен павилион за суши. Вдигна момчето за реверите и го повлече към най-близкия стол. Тълпата се раздели да му отвори път. Клепачите на младежа потрепнаха. Карл го тръшна на стола и го шамароса силно.

— Име?

Момчето се задави и се опита да разтърка врата си отстрани, където Карл го беше фраснал преди малко с ръба на дланта си. Черният мъж го шамароса отново и повтори:

— Име.

— Не може да правите така — обади се някаква жена откъм тълпата. С австралийски акцент. Карл обърна глава с присвити очи и я погледна. Елегантна, смугла, болезнено слаба, към петдесетте. Очевидно тръгнала на пазар. Държеше две книжни торби в зелено и охра с черни дръжки и холореклама на някакъв бутик с черни йероглифи на фона на охрата.

— Що не си купите още едни обувки? — изръмжа Карл.

— Майната ти. — Дамата очевидно не смяташе да отстъпва. — Това не ти е Ръбът. Тук не може да мачкате така хората.

— Благодаря, ще го имам предвид — каза Карл и се обърна към момчето на стола. Удари го с опакото на ръката си и му разкървави носа. — Име!

— Марсалис — каза Ровайо зад него. — Достатъчно.

— Така ли мислиш?

Гласът й се сниши до шепот.

— Жената е права, това не ти Ръбът. Честно казано, вече май прекрачихме границата.

Карл се огледа. Самоанският служител от охраната говореше по телефона, но не откъсваше поглед от момчето и надвисналия над него чернокож мъж. Колкото до зяпачите, те се бяха отдръпнали малко, както им бе наредила Ровайо, но изглежда, не бързаха да се разотиват. Сигурно само един на всеки десет беше видял борбата, прецени Карл, и още по-малко бяха видели предшестващата я атака с мачетето. С други думи, ситуацията търпеше широки интерпретации.

Той сви рамене.

— Ти си човекът с пищова.

— Да. И определено няма да стрелям с него по тези хора.

— Едва ли ще се стигне дотам.

— Марсалис, забрави тая работа. Нямам намерение да…