Вариант 13

Той, разбира се, знаеше, че не трябва да досажда на Мерин — това Кармен му го беше обяснила съвсем ясно. Но все пак се случваше да срещне погледа на странника в тесните коридори и складови помещения на „Даскийн Азул“ и от онова, което съзираше в очите му, го побиваха ледени тръпки. Не беше споделил с Кармен и друго — не смееше да й каже как веднъж, когато Мерин пак зяпаше морето, той се приближи зад гърба му и каза най-почтително и почти без гласът му да затрепери: „Да, и на мен ми подейства така, когато го видях за пръв път. Просто не можех да повярвам, че има толкова много вода на едно място“. А Мерин се извъртя мълниеносно към него като побойник в бар, чието питие е разлял току-що; само че по-бързо, много, нечовешки по-бързо. И не каза нищо, абсолютно нищо, само го гледаше със същата празна неприязън, която беше виждал понякога в очите на Ночера, същата, но и не съвсем, защото в очите на Мерин имаше нещо толкова дълбоко, толкова студено, толкова далечно, че каквото и друго да мислеше Скот за него, вече със сигурност знаеше, че Кармен Рен му е казала истината и че Мерин наистина е дошъл тук, прекосявайки бездна, която нищо човешко не би могло да премине незащитено. Задържа поглед върху тези очи — само за няколко секунди, разбира се, защото повече не му беше по силите — и усети как студът го залива, сякаш очите на Мерин бяха отворена врата към бездната, през която е минал, за да дойде тук.

Скот стисна очи се обърна, като ломотеше неясни извинения.

„Движи се като змия.“

Докато се отдалечаваше, чу Мерин да казва нещо, което прозвуча като „при живи“, но знаеше, че не е чул добре, и побърза да заличи спомена за срещата от главата си. Ала начинът, по който странникът се беше извъртял към него, мълниеносната скорост и отровата в погледа продължиха да го преследват. „Движи се като змия, движи се като змия“ се въртеше в главата му и тровеше мислите му. Защото противоречеше на онова, в което му се искаше да вярва.

„Страшният съд е точно това, което означава — винаги ги предупреждаваше пастор Уилямс. — Мислите си, че Бог ще дойде като някой милостив либерал от ООН и ще вдъхне в сърцата ни любов към всичко живо? Не, уважаеми, ще дойде да ни съди и да отмъсти на онези, които злоупотребяват с даровете му. Както се казва в свещеното писание — и размахваше над главата си голямата черна библия с омекнали от дългата употреба корици, — Не мир дойдох да донеса, а меч. Да, уважаеми, когато Бог дойде, ще дойде гневен, и онези, които не са живели праведно, ще познаят ужаса на неговата справедливост.“

Ужаса Скот можеше да приеме и можеше да разбере, но беше ли нормално спасителят на човечеството да се движи като змия?

Въпроси и съмнения се гърчеха в главата му, а Кармен се отдръпваше, все по-хладна в леглото, все по-надалеч от него. Напоследък се случваше дори да го отблъсне, да му обърне гръб с извинения, които му се струваха все по-неубедителни. Усещаше, че скоро ще дойде времето, когато…

Само че дойде друго. Дойде черният човек.

— Ти стой настрана — сопна му се Кармен, докато се обличаше по най-бързия начин. — Няма да правиш нищо, освен ако аз не ти кажа, ясно?

При вратата на миниатюрния апартамент на една от долните палуби Кармен спря, обърна се и смекчи глас с усилие, което не му убягна.

— Извинявай, Скот. Просто… знаеш колко трудно е това за всички ни. Нека аз се оправя този път. Всичко ще е наред.

Така че той остана да наблюдава мониторите и видя с очите си черния човек. Това сложи край на съмненията му и нова увереност запулсира в кръвта му. Черният човек, толкова самоуверен и арогантен, че сам се издава. „Аз не съм полицай, Рен. Не прави грешката да ме вземаш за ченге. Дошъл съм за Мерин. Ако не ми го предадеш, ще мина през трупа ти и ще си го намеря сам. Изборът е твой, но така или иначе аз ще си свърша работата“. Скот усети как предишното му объркване се топи като ланшен сняг. Възвърнатата увереност затъкваше с топка от щастие гърлото му, пулсираше в крайниците му.

А и Кармен, храбрата Кармен, толкова смела — сърцето му се препълни с любов и гордост, като я гледаше, — ала той знаеше, че дълбоко в себе си, съвсем сама, лице в лице с мрака, тя се страхува до смърт. Кармен, достатъчно храбра да запази тайната пред лицето на заплахите му, да издържи присъствието му, но не толкова, че да направи нужното.

„Ние имаме своята роля в това, Скот. Ти имаш своята роля.“

И сега той знаеше каква е ролята му.

Мачетето беше закрепено за един панел под леглото. Не беше казал на Кармен, но често си беше представял как врагът разбива вратата, също като безликите, скрити зад шлемовете си полицаи на ООН от том първи, книжка 56 на „Краят на дните“, и ги измъква голи и беззащитни от леглото.

Него нямаше да го измъкнат така.