Вариант 13

Влажна кашлица. Момчето се мъчеше да стане от стола, стиснало до болка страничните облегалки. Не откъсваше поглед от лицето на Карл.

— Черен човек — изломоти то.

Карл погледна косо към Ровайо.

— Наблюдателно дребно лайно, нали?

Ровайо направи гримаса и застана между Карл и стола. Показа холограмата си на момчето.

— Виждаш ли това? Знаеш ли какви неприятности те чакат, младежо?

Момчето я изгледа ококорено.

— Знам, че лъжеш, за да го прикриеш. Властта ти е вавилонска, думите ти са черни лъжи, зад които се крият слугите на Сатаната. Знам кой ти е господарят.

— Направо върхът.

— Марсалис, млъкни за малко, ако обичаш. — Ровайо прибра пистолета и изгледа момчето с ръце на кръста.

— Ти си от Джизъсленд, нали? Незаконен имигрант? Имаш ли си представа колко бързо мога да те пратя обратно в милата ти родина?

— Аз не отговарям пред вашите закони. Не скланям глава пред Мамон и Белиал. Аз съм избран. — В ярката светлина на мола бледото лице на младежа лъщеше от пот. — Аз минах от другата страна.

— Това никой не го оспорва — уморено подхвърли Карл.

— Марсалис!

— Хайде стига! Не теб нападна с шибаното мачете.

Момчето се опита да стане. Ровайо го блъсна нетърпеливо с ръка в гърдите — столът се плъзна половин метър назад под тежестта му — и го посъветва:

— Налягай си парцалите.

В очите му избухна ярост. Гласът му се извиси.

— Вие сте измамни съдии. Фалшиви правораздавници, сарафи, тънещи в смрадливите грехове на плътта и развалата. — Виковете излизаха от устата му на тласъци, сякаш от нея бълваше нещо дълго потискано. — Не ще ме отклоните от правия път, не ще ме над…

— Искаш ли да му затворя устата?

— … виете, аз съм отвъд вашите капани. Страшният съд…

— Не, майната му, не искам. Искам да…

— … идва. Той е тук! Той е жив, от плът и кръв, между нас! Познавате го под името Мерин, но всъщност не знаете нищо, той е…

Тирадата позагуби от силата си, когато Карл и Ровайо едновременно впиха с подновен интерес погледи в момчето.

— … пълководецът на небесните легиони — завърши младежът малко несигурно.

— Мерин е тук? — попита Карл. — На „Котката“? Сега? Момчето стисна устни. Карл рязко се обърна към Ровайо. Тя вече вадеше телефона си.

— Можеш ли да затвориш платформата?

— Това правя. — Вече набираше. Вдигна телефона до ухото си и погледна Карл. — Алкатрас може да наложи възбрана върху приходящия и изходящия трафик. Сигурно ще се наложи да изкарам от леглото двама-трима от шефовете, но…

Телефонът изпука, после се чу глас. Ровайо го прекъсна.

— Алисия Ровайо, отдел „Специални случаи“. По най-бързия начин ме свържете с дежурния офицер в Алкатрас.

Пауза. Съвсем съзнателно Карл обърна гръб на момчето и попита небрежно:

— Ще можем ли да ползваме сателит?

Ровайо кимна.

— Все трябва да има някой в района. Ако не е от нашите, ще наемем сателитно време. Малцина отказват на специалния отдел. Ало? Да, обажда се Ровайо, слушай…

— Хей! Не!

Карл нямаше нужда от анонимния вик. Таниндо, така както го преподаваше Съдърланд, развиваше силно чувство за чуждо присъствие, почти като допълнително сетиво, а мрежата имаше грижата за фината настройка. Усети момчето да става от стола, без да се обръща, за да го погледне. Въпреки това се обърна, почти лениво, и определи в движение най-добрия път за бягство. Момчето беше вече извън прекия му обсег и тичаше към един страничен коридор. Размахваше ритмично ръце, с отметната назад глава, набираше отчаяно скорост. Не беше зле предвид всичко останало.

Карл видя как Ровайо застива и млъква насред изречението. Посяга към прибраното си оръжие. Той вдигна ръка да я спре и поклати глава.

— Остави го. Аз имам грижата.

— Но ти…

— Спокойно. С това си изкарвам прехраната — да тичам след идиоти.

После се извърна. Добре би било пищовът да е у него, но нямаше време да я уговаря…

— Ще избяга — извика австралийката.

Карл я стрелна с убийствен поглед, след което се задвижи. Бавен бяг, преминаващ постепенно в спринт, набиращ скорост и целенасоченост, фината интензивна настройка на лова.

Време беше да намери Мерин и да приключва.

38.

Болезнено будна и съсипана от часовата разлика до степен, която дори синаптикът не можеше да пребори, тя седеше до прозореца на хотелската стая и зяпаше залива. Колински привилегии — апартамент на последния етаж и великолепна гледка. Маршируващите светлинни по моста над залива водеха неизменно погледа й към Оукланд, който разстилаше собственото си нощно сияние от прибоя до хълмовете на хоризонта.

„Тъпа шибана простотия!“