Вариант 13

Почти пет месеца безделие и скука, пет месеца чакане, защото Кармен му беше казала, че така трябва. Месеци наред, докато „Котката на Булгаков“ обикаляше нагоре-надолу покрай бреговата линия на двете Америки, но навътре в океана, така че брегът никога не се виждаше, останал току отвъд хоризонта, също като Слизането в Ада, което Кармен му беше обещала, но което така и не идваше. Месеци наред в океана. Преди да напусне Републиката, Скот не беше виждал океана и да живее сред толкова много вода, седмица след седмица далеч от сушата, му изглеждаше неестествено, като нещо, с което никога няма да свикне. Понасяше го, защото така трябваше и защото когато Кармен идваше при него, цената му си струваше незначителна. Когато лягаше с нея след разговорите им, го обземаше чувството, че усеща наближаващата буря и че я приема със същата охотна болка, която го беше терзала миналото лято, преди да го прехвърлят незаконно през границата. Същото усещане, че времето ти изтича, усещане, което те кара да гледаш с нови очи на всички неща, които си приемал за дадени и които скоро ще ти бъдат отнети.

Само че бурята така и не идваше.

Вместо това чакаха ли, чакаха и животът на производствената платформа постепенно придобиваше същите мрачни пропорции, каквито придобиваше животът на всяко място далеч от дома. Мотаеше се около „Даскийн Азул“, намираше си едно-друго за вършене, поемаше всяка задача, която благоволяха да му поставят. Гледаше да не се мярка пред погледа на странника — дори сега, когато се беше научил да го нарича Мерин и коленете му не трепереха всеки път, когато погледнеше хлътналите му очи — и да не задава излишни въпроси, когато Мерин и Кармен изчезваха някъде за дълго. Ала нещо се беше случило с екстаза, изпълвал го преди месеци на изоставеното военно летище, нещо лошо.

Не можеше да е от липса на вяра, не. Молеше се повече от всякога — дори у дома в Републиката не се беше молил толкова; и се молеше най-вече за напътствие, защото онова, което му се беше струвало толкова ясно и очевидно преди, когато главата му още беше превързана, а страхът в сърцето му — пресен и силен, сега бавно, но сигурно отстъпваше пред врява от надвикващи се гласове. Знаеше, че Страшният съд предстои, и отначало се беше изпълвал с почти самодоволно чувство на превъзходство пред другите служители и клиенти на борда на „Котката“, като ги гледаше как пропиляват в дреболии и невежество последните месеци от живота си. Но и това избледняваше бързо. Сега същото това блажено невежество го претриваше като тясна обувка, вбесяваше го толкова надълбоко, че му идеше да ги стисне за гърлата, докато се мотаеха като овце край ярко осветените витрини на мола или седяха в търбуха на „Котката“, хилеха се като идиоти и се хвалеха какво щели да направят на оная лъскава кучка Ейжа Бадауи, ако им паднела в някой асансьор. Идеше му да ги удуши със собствените си ръце, да ги удря, да смаже безумното им самодоволство, да изкрещи в лицата им: „Не разбирате ли, че е дошло времето! Той идва, не виждате ли! Ще ви претеглят на везните и греховете ви ще ударят блюдото в пода!“

Бореше се с импулса, натикваше го все по-надълбоко. Молеше се за търпение, говореше с Кармен.

Но напоследък дори и тя не му предлагаше убежището отпреди. Когато лягаха заедно, понякога му се струваше, че Кармен изпитва по-скоро досада и няма търпение актът да свърши, сякаш Скот беше валмо водорасли, заплели се около маркираща шамандура при инсталациите на Уорд. На два пъти му се беше сопвала гневно след акта, после бързаше да му се извини, разбира се, казваше му, че съжалява, че е уморена, да, и на нея й било омръзнало да чака, но така трябвало да бъде, пътят бил труден за, ъъ, праведните.

А и Мерин.

През последните дни ужасът от колебливата вяра го заливаше не на шега, пълзеше нагоре по ръцете му, като пътьом изправяше косъмчетата с призрачната си милувка. Изкарваше пот по дланите му и го увиваше в саван от студен ужас, сякаш е застанал на ръба на пропаст. „Ами ако греша?“ Ами ако Кармен грешеше, ако всички те грешаха? Мерин се появяваше рядко и Скот нямаше представа какво прави през останалото време. Но когато все пак идваше, присъствието му не навяваше мисли за спасител, за Небесния цар, който се връща триумфално в света на хората. Беше по-скоро като да се озовеш във виртуална среда с максимално опростен интерфейс, от онези базови модели, които си купуваш от магазина и след това променяш по свой вкус. Скот беше живял при едни хлапета в Свободното пристанище — те го правеха постоянно. Мерин говореше малко, още по-рядко си правеше труда да ти отговори на въпросите, обикновено седеше обвит в собственото си мълчание и зяпаше морето. Зяпаше го така, сякаш за пръв път вижда океан, и отначало това изпълваше Скот с топло чувство на съпричастие. И с мисълта, че споделената неприязън към морето може да го направи по-достоен последовател.