Вариант 13

Офисът за работа с клиенти на „Даскийн Азул“ се намираше в просторен мол приблизително в средата на платформата и не блестеше с нищо. Фирмата държеше и две обслужвани от асансьор работилници на ниските нива — там складираха подводните съоръжения. Плащаха наем за ползване на хеликоптерните площадки, а въздушната поддръжка се осигуряваше от подизпълнител, но катерите и подводниците на сух док при кърмата и десния борд си бяха техни. Толкова Ровайо можа да му каже по спомени от доклада на Доналдсън и Кодо. Във файла имало повече подробности и на теория можеха да го поискат през инфоточката в автокоптера, но Ровайо, изглежда, не искаше да използва системите на машината повече от крайно необходимото — май вече съжаляваше, че бяха изискали автокоптера с правомощията й на детектив от отдела за специални случаи, — а Карл така или иначе не държеше да види файла. Имаше си достатъчно материал, с който да работи.

Така че обявиха целта на пристигането си като допълнително разследване, автокоптерът предаде съобщението на платформената инфосистема, а протоколите по сигурността, действащи на територията на Ръба, свършиха останалото. Технически погледнато, плавателни съдове като „Котката на Булгаков“ бяха автономни държавни единици, но всяка държавна единица, която зависеше в толкова голяма степен от нишата си в свръхдинамичната икономика на Ръба, негласно се съобразяваше с политическите реалности, произтичащи от тази обвързаност. „Котката на Булгаков“ свободно навлизаше и напускаше крайбрежните води на Ръба, гражданите й имаха право да слизат на брега, договорите й имаха законова тежест в съдилищата на крайбрежните щати — но всичко това си имаше висока колониална цена. Ровайо водеше Карл по алеите и коридорите на производствената платформа с небрежното спокойствие на собственик и със зареден пищов под сакото — беше напълно в правото си да го носи тук. Все едно се разхождаха из комплекса на Алкатрас, а не на чужда територия, ако се съдеше по непринуденото й спокойствие. Не се бяха представили на никого след кацането и никой не им потърси сметка за какъв дявол са тук. Поне никой от човешкия персонал. Някъде в стените машините сигурно ги обсъждаха с неразбираемите си електронни писукания, но извън това появата им в „Даскийн Азул“ остана необявена.

— По това време на нощта? — възнегодува служителят във фронт-офиса на „Даскийн Азул“ с едва прикрито раздразнение. — Така де, обикновено не работим през…

— Това си е ваш проблем — остро го прекъсна Ровайо. — Тук сме във връзка с провеждано от ССР разследване на убийство, а „Котката на Булгаков“ тръби наляво и надясно, че осигурява денонощно обслужване. Вече ви показах документите си, така че хайде да превключите на въпросното денонощно обслужване и да отговорите на въпросите ми.

Служителят премести поглед на Карл.

— А той?

— Той не е от търпеливите — спокойно отвърна Карл.

— Не съм видял вашите документи — настоя служителят. Под гладкия плот на бюрото пръстите му бягаха трескаво по клавишите. — Трябва да се легитимирате и двамата.

Ровайо се наведе през плота и го попита любезно:

— Тая работа майка ти ли ти я уреди?

Служителят я зяпна, после челюстта му увисна от закъснял гняв, а хапливият отговор закъсня още повече.

— Защото по всичко личи, че ни си даваш много зор да я вършиш както трябва. Този човек е частен консултант към ССР и правомощията му засягат мен, а не теб. Показах ти документите си, момко, а след десетина секунди ще ти покажа и заповед за временно закриване на дейността поради отказ за съдействие. Така че или ще ми отговориш на въпросите, или върви да измъкнеш от леглото някой от шефовете си. За мен е без особено значение, така че изборът е твой. Кое от двете избираш?

Мъжът зад бюрото подскочи, сякаш го бяха шамаросали през лицето.

— Само минутка — изломоти и продължи да натиска копчета по екраните под ръцете си. — Вие, такова, седнете, моля.

— Благодаря — каза Ровайо иронично.

Седнаха на неудобните столове, наредени покрай стената срещу бюрото. Служителят закачи слушалка с микрофонче на ухото си и каза нещо. По просторните коридори на мола отвън край витрините на отворените магазини се мотаеше рехава, но несекваща нощна тълпа от купувачи, хората крачеха бавно и сякаш без конкретна цел в яркоцветните си дрехи, като сомнамбули или жертви на масова хипноза. Карл седеше и се опитваше, така, както го беше учил Съдърланд, да прогони обичайното презрение, с което го изпълваха подобни гледки. Не беше лесно.

„На Марс…“

„Да бе, как не.“