Вариант 13

— Така си беше. — Карл възкреси спомените си от онази нощ и се изненада от гнева, появил се в комплект с едновременно познатото и непознато лице на Онбекенд. — Светлината направо се отразяваше в косата му, така се беше наплескал с гел. Нищо чудно, че криминалистите ви не са открили негов генетичен материал.

— Да. Което ме кара да се питам защо и Мерин не е прибягвал до същото, вместо да оставя следи навсякъде.

— Да бе, сигурно затова го хванахме толкова лесно.

Ровайо примигна.

— Виждам, че си в страхотно настроение.

— Извинявай. Напоследък почти не съм спал. — Хвърли поглед към затворената врата на болничната стая. — Искаш ли да изпием по едно кафе долу?

— Може.

Седяха един срещу друг на масата с издраскан плот в кафетерията и Карл я заразпитва механично за разкритията около „Котката на Булгаков“. Нямало кой знае какво. Онези от „Даскийн Азул“ държали на своето. Мерин, Рен и другите били обикновени наемни работници, узурпирали политиката и бизнес практиките на компанията за своите си незаконни цели. Всички опити за инкриминиране на собствениците или висшия мениджмънт щели да бъдат оспорени в съда, което на практика обезсмисляло усилията на ССР. Заповедите за обиск вече били оспорени, задържаните били освободени под гаранция и съдебната битка започнала.

— И най-вероятно ще загубим — гласеше киселата преценка на Ровайо. — Още в деня на арестите се появи някакъв мастит адвокат от Свободното пристанище. Цай ще ги гони до дупка обаче, направо е бесен. Но истината е, че никой не говори. До един са или прекалено уплашени, или прекалено самоуверени. Освен ако някой не реши да сключи сделка и да пропее, при това бързо, каузата ни е изгубена.

— Да. — Истината беше, че всичко това не го интересуваше.

Ровайо отпи от кафето си, изгледа го и каза:

— Ще те попитам само веднъж, защото знам, че е глупаво. Тук сигурни ли са, че не могат да надвият онова нещо, с което се е заразила?

— Да, сигурни са. Вирусът мутира толкова бързо, че могат само да го догонват. Още не е създаден н-джин с необходимия за тази цел капацитет за хаотично моделиране. Системата „Хааг“ е създадена да елиминира тринайски, а моята имунна система е почти два пъти по-ефикасна от вашата, така че е трябвало да измислят нещо наистина унищожително.

— Нищо никога не се променя, нали? — изсумтя Ровайо.

— Моля?

— Оръжейната промишленост, която си изкарва прехраната, като плаши всички ни. Знаеш ли, че преди двеста години са измислили съвсем нов вид патрони, защото вярвали, че обикновените не могат да убият чернокож с кокаин в кръвта?

— Чернокож?

— Да, чернокож. С черна кожа, като теб и мен. Първо набеждават чернокожите, че са основните дилъри и потребители на кокаин, и представят проблема като расов. След това решават, че им трябват по-големи патрони, защото всичките сме надрусани. — Ровайо направи широк жест, все едно представя нов продукт, и каза театрално: — Нека кажем добре дошъл на новия „Магнум“, калибър 357.

Карл се намръщи. Терминологията му беше позната само бегло.

— Говориш за нещо джизъслендско, нали?

— По онова време не е имало Джизъсленд. Говоря ти за патрон с голям калибър и специално покритие. Преди двеста години.

Той кимна и потърка очите си с палец и показалец.

— Да, извинявай.

— Същото нещо се случило преди четиристотин години. Този път с автоматичната стрелба. — Ровайо отпи от кафето си. — Някакъв си Пакъл патентовал задвижвана с манивела картечница, която да стреля с квадратни куршуми по настъпващите турски орди.

Карл се облегна назад.

— Будалкаш ме.

— Не. Въпросното изобретение уж стреляло с кръгли патрони срещу християни и с квадратни, ако насреща ти са езичници.

— Я стига! Не е възможно да са създали нещо толкова сложно по онова време.

— Естествено. Устройството така и не проработило. — Гласът й изведнъж натежа. — За разлика от „Магнум“ 357. И „Хааг“.

— Чудовища, а? — тихо каза Карл. — А ти откъде знаеш всички тези неща, Ровайо?

— Интересувам се от история — каза чернокожата жена. — Както аз виждам нещата, ако не знаеш нищо за миналото, нямаш бъдеще.

Аспирират дробовете й, опитват се да възстановят дишането й. Тя просто си лежи, докато те правят всичко това — преди да започнат, докато го правят и след това, — лежи в локвата на собственото си безсилие. Целият процес напомня за движенията на бебето в средата на бременността, но по-силно и много по-начесто, сякаш в пристъп на мъничък истеричен гняв.

Споменът предизвиква сълзи, но те изтичат от очите й толкова бавно, че чувството я е напуснало, преди да са спрели. Няма излишни течности.

Устата й е пресъхнала. Кожата й е суха като хартия.

Ръцете и стъпалата й са отекли и все по-безчувствени.

Когато действието на вливаните й ендорфини отслабне, Севги усеща придвижването на собствената си урина, следи я според леките болки от претъркване по пътя й към катетъра.

Стомахът й е празен и я боли. В същото време й се повръща ужасно.