Вариант 13

Когато ендорфините, тези прекрасни хормони на щастието, се влеят отново в кръвта й, тя се връща мислено в градината или на нощния ферибот по вълните на Босфора. Черна вода и весели градски светлинни. Спохожда я ярка халюцинация, уви, само веднъж, как фериботът пристава в Кадъкьой и тя вижда, че Марсалис я чака там. Тъмен и притихнал под лазерните светлини на лампите.

Протяга й ръка.

После през дозата хормони на щастието изплува болка, повлича я назад като ръждиви вериги и внезапно я залива шеметен страх, когато си спомня къде е. Лежи изцедена, напоявана и обезводнявана с торбички. Чаршафи, които имат нужда от смяна, и призрачните стражи на медицинското оборудване наоколо. И през всичко това — раздиращата, непоносима, объркана ярост към собственото й тяло, внезапно превърнало се в капан.

Опитваше се да работи.

Севги през повечето време се носеше по вълните на ендорфина, който й осигуряваше относителен покой. Установил беше, че в тези периоди може да я оставя сама, да излиза и да разговаря с Нортън в чакалните или в притихналите през нощта болнични коридори.

— Днес следобед си спомних нещо — каза на Нортън. — Седях в стаята й и какви ли не глупости ми минаваха през главата. Тогава си спомних, че когато със Севги отидохме да говорим с Манко Бамбарен, той позна якето ми.

И вдигна ръката си с яркия кант по дължина на ръкава.

— Е, и? — попита Нортън, след като хвърли поглед на якето. — Стандартно за Републиката затворническо облекло, сигурно всеки престъпник в Западното полукълбо знае как изглеждат.

— Не е чак толкова стандартно. — Карл се обърна, та Нортън да види надписа на гърба. Служителят на КОЛИН вдигна рамене.

— Сигма. Нищо чудно. Знаеш ли колко затворнически контракти са сключили тези момчета в Джизъсленд? Сигурно са вторият или третият най-голям корпоративен играч в бизнеса с местата за лишаване от свобода. Напоследък участват в търговете и тук, по крайбрежието.

— Да, но Манко ми каза, че имал братовчед, който е лежал точно в този затвор, щатския на Южна Флорида. Информационното замъгляване около Исабела Гайосо може и да ни затрудни, вярно, но затворническите архиви едва ли ще се опънат толкова на н-джина. Ако открием въпросния братовчед, току-виж ни казал нещо полезно.

Нортън кимна и разтърка очи.

— Добре, ще видя какво може да се направи. Бог ми е свидетел, че някаква конкретна задача би ми дошла добре в момента. Знаеш ли как се казва?

— Не. Може фамилията му да е Бамбарен, но се съмнявам. Не останах с впечатлението да е от най-близките роднини на Манко.

— А кога е лежал знаем ли?

— Не, но едва ли е било отдавна. Сигма е поела щатския в Южна Флорида преди не повече от пет или шест години максимум. Манко позна якето, значи трябва да проверим този период.

— Или пък се е объркал и братовчед му е лежал в друг затвор на Сигма.

— Не мисля, че Манко Бамбарен има проблеми с паметта. Хората като него помнят до дупка, особено когато се отнася за семейството.

— Добре, остави го на мен. — Нортън погледна към стаята на Севги в дъното на коридора. — Виж, на крак съм от вчера сутринта. Трябва да поспя малко. Можеш ли ти да останеш при нея?

— Разбира се. Нали затова съм тук.

Нортън го погледна.

— Обади ми се, ако нещо…

— Да, ще ти се обадя. Върви да поспиш.

Само за миг нещо особено премина между двамата в слабо осветения коридор, нещо, което не се поддаваше на дефиниция. После Нортън кимна, стисна устни и тръгна към изхода.

Карл гледаше след него със скръстени ръце.

По-късно, докато седеше до леглото й под синкавата светлина на нощното осветление и в компанията на мълчаливите машини, му се стори, че усеща как Елена Агиере се промъква тихо в стаята зад гърба му. Не се обърна. Продължи да гледа восъчното, излиняло лице на Севги върху възглавницата, едва доловимото повдигане и спадане на гърдите й под чаршафите. Агиере сигурно се беше приближила достатъчно, за да сложи хладната си ръка на тила му.

— Чудех се кога ще се появиш — тихо каза той.

Севги изплува бавно от съня, събуди се сама, изхвърлена на брега от отлива на ендорфините, и с една особена яснота на мисълта разбра, че вече е време. Задушливият ужас от предишните дни си беше отишъл, беше се сринал сам в себе си поради липса на енергия, която да го поддържа. Сега, най-сетне, се чувстваше повече уморена, гневна и нещастна, отколкото уплашена. И я болеше.

Именно това беше чакала.

„Време е да вървя.“

От другата страна на прозореца утрото се бореше за надмощие. Мека коса светлина се промъкваше през пролуката на старовремските механични пердета. Чакането, помежду ендорфиновите приливи, нощта най-после да се извлече през вратата й се беше сторило като изпълнена с болка и унижение вечност. Полежа така още малко, гледаше как топлата кръпка слънчева светлина се мести по леглото й и мислеше, защото искаше да е сигурна.

Когато вратата се отвори и Карл Марсалис влезе, решението й беше все така твърдо и окончателно, както когато се беше събудила.

— Здрасти — тихо каза той. — Отидох да си взема един душ в банята в дъното на коридора.