Вечен лед

И така, живях с „Вечен лед“ и с героите му няколко години. После един ден времето и желанието пристигнаха заедно и аз започнах да пиша. Преди да свърша, телефонира Джордж Р.Р. Мартин и ми каза, че двамата сме поканени на литературно четене в Таос след седмица-две. Предложението не беше лошо и затова увеличих скоростта на писането. Успях да завърша разказа две нощи преди четенето, тъй като обичам да имам нещо ново за четенията — ако е възможно, разбира се. Не можах да поправя ръкописа си навреме, затова всъщност го редактирах, докато четях. Щом свърших, Джордж весело ми каза, че за него ще получа наградата „Хюго“. На другия ден Елън Детлоу, издател на „Омни“, се обади по телефона и ми каза:

— Чух, че снощи в Таос сте прочели разказ, наречен „Вечен лед“. Искам да го купя.

Започнах да се питам дали името на списанието и не е съкращение от „омнисиънт“ (всезнаещ), но се оказа, че била говорила с Джордж същата сутрин по друг въпрос и той се възползвал от случая да похвали разказа. С две думи — продадох разказа на Елън за „Омни“ (но поради дълго техническо забавяне той видя бял свят чак през април 1986 г.). Джордж излезе прав за „Хюго“ (някой ден трябва да го накарам да ми каже как ги прави тия работи), а тъй като не успях да присъствам на писателската среща през следващата година в Англия, Елън получи наградата вместо мен и Мелинда Снодграс ми я донесе в Ню Мексико.

Благодаря, Джордж. Благодаря, Елън. Благодаря, Мелинда. И на всички вас, буджуми и тюлени.

Високо на западния склон на Килиманджаро има изсъхнал и замръзнал труп на леопард. Един автор непременно трябва да обясни какво прави той там, защото вкочанените леопарди не приказват много.

ЧОВЕКЪТ. Музиката сякаш идва и си отива по собствено желание. Или поне въртенето на копчето на уредбата до леглото никак не влияе на присъствието или отсъствието й. Полупозната далечна мелодия, някак смущаваща. Телефонът звъни и той отговаря. Отсреща няма никой. И пак.

Четири пъти за последния половин час, докато се приготвяше, обличаше и репетираше доводите си. Когато провери на рецепцията, казаха му, че никой не бил телефонирал. Но проклетата им централа сигурно беше повредена — като всичко друго тук.

Вятърът вече се засилва и мята по сградата ледени частици, сякаш множество хищни нокти дращят по нея. Стряска го вой на стоманени кепенци, които се плъзгат по зданието. Но най-лошото е, че когато инстинктивно поглежда към най-близкия прозорец, като че ли вижда лице.

Невъзможно е, разбира се. Това е третият етаж. Игра на светлината по подмятаните от вятъра снежинки. Нерви.

Да. Беше изнервен още от пристигането им тази сутрин. Дори отпреди това…

На минаване забърсва нещата на Дороти от шкафа, намира малък пакет сред собствените си вещи. Разопакова плосък червен правоъгълник с размера на нокътя на палеца си. Навива ръкава си и — пляс! — залепва парченцето от вътрешната страна на левия си лакът.

Транквилантът незабавно се влива в кръвта му. Няколко пъти вдишва дълбоко, след това отлепва парченцето и го пуска в кошчето за боклук. Спуска ръкава си и посяга към сакото си.

Музиката се засилва, сякаш се състезава с поривите на вятъра и с тракането на суграшицата. Отсреща видеоекранът се включва от само себе си.

Лицето. Същото лице. Само за миг. Сигурен е. И после — атмосферни смущения, вълнообразни линии. Сняг. Засмива се.

„Добре, играйте си така с мен, нерви — мисли си той. — Имате всички причини. Но транквилантът ей сега ще ви спипа. По-добре побързайте с веселбата си — скоро ще ви усмирят.“

Видеоекранът превключва на порно.