Вечен лед

Усмихната, жената възсяда мъжа…

Картината скача на някакъв безгласен коментатор на нещо си.

Той ще оцелее. Винаги е оцелявал. Той, Пол Плейдж, е рискувал и преди. Но винаги се е справял. Само близкото присъствие на Дороти създава някакво усещане за deja vu, което го смущава. Но няма значение.

Тя го чака в бара. Нека чака. След няколко питиета ще е по-лесно да бъде убедена — ако не стане по-гадна. Понякога и това се случва. Но той на всяка цена трябва да обсъди това с нея.

Тишина. Вятърът спира. Драскането престава. Музиката заглъхва.

Протяжното скърцане. Капаците на прозорците се разтварят над празния град.

Тишина под напълно забуленото небе. Планини от лед обграждат мястото. Нищо не помръдва. Дори видеото е спряло.

Той отскача от внезапна светкавица, която идва от далечен агрегат вляво от града. Лазерен лъч удря възлово място на ледника и предната му част пада.

След няколко мига чува глухия, гърмящ звук на трошащ се лед. Прашна буря се надига като морска пяна в подножието на ледената планина. Той се усмихва на силата, на точното време, на зрелището. Андрю Олдън… винаги на работа, в битка със стихиите, довежда до задънена улица дори самата природа, безсмъртен страж на Плейпойнт. Поне Олдън никога не се поврежда.

Отново тишина. Докато гледа как издуханият сняг се наслоява, усеща, че транквилантът започва да действа. Добре ще е да не трябва пак да се тревожи за пари. Последните две години му струваха много. Беше видял как всичките му инвестиции пропадат по време на Големия провал. Тогава започнаха проблемите с нервите му. Беше станал по-мек, отколкото преди век — тогава млад, мършав авантюрист, стремящ се с всички сили да си изплете кошничката и да й се радва. И бе успял. Сега трябва отново да направи това, макар че този път ще е по-лесно — ако я нямаше Дороти.

Мисли за нея. С век по-млада от него, все още в двадесетте си години, понякога безразсъдна, свикнала с всички най-хубави неща в живота. Има нещо уязвимо в нея, периоди, когато изпада в такава силна зависимост, че той се чувства странно развълнуван. А друг път само адски го дразни. Може би е най-близкото до онова, което е в състояние да обича сега — някакъв случаен раздвоен отговор на това, че е нужен някому. Но тя, разбира се, е обременена, което подхранва известна доза необходима вежливост. Във всеки случай поне докато отново си оплете кошничката. Но нито едно от тези неща не е причина да не я вземе със себе си на пътешествието. То стои над парите и над любовта. То е оцеляване.

Лазерът блясва отново, този път отдясно. Той чака трясъка.

СТАТУЯТА. Позата не е хубава. Лежи простряна в ледена пещера, изглежда като някоя от неудобно разположените фигури на Роден, частично опряна на лявата си страна, десният й лакът е вдигнат над главата, китката виси близо до лицето, раменете са до стената, левият крак е заровен целият.

Облечена е със сив анорак, качулката е паднала назад и разкрива разбъркани тъмноруси кичури. Обута е в сини панталони и на единствения й крак, който се вижда, има черен ботуш.

Покрита е с лед и на многократно пречупената светлина в пещерата това, което се вижда от чертите й, не е неприятно, но не е и смайващо привлекателно. Изглежда на двайсет и няколко години.

По стените и по пода на пещерата има няколко пукнатини. Отгоре като сталактити висят безброй ледени висулки, искрящи като скъпоценности на непрекъснато подскачащата светлина. Изкуствената пещера има стъпаловиден наклон. Статуята е на най-високия й край, което придава на мястото смътно сходство с олтар.

Когато облачното покривало се прокъсва по залез, червеникавата светлина пада върху фигурата.

За сто години се е придвижила всъщност с няколко сантиметра поради общото изместване на леда. Но играта на светлината кара движението й да изглежда по-бързо.

Цялостната картина може да създаде впечатлението, че това е просто трогателна женска фигура, попаднала в смъртоносната прегръдка на ледения капан, а не статуя на жива богиня на мястото, откъдето започна всичко.

ЖЕНАТА. Седи в бара до един прозорец. Вътрешният двор, който се вижда оттам, е сив, ъглест и покрит със снежни преспи. Цветните лехи са пълни с изсъхнали растения — вкочанени, сплескани и замръзнали. Гледката не я притеснява. Съвсем не. Зимата е сезон на смърт и студ — харесва й това да й се напомня. Изпитва удоволствие от перспективата да я дълбаят твърдите и доста осезаеми ледени нокти. Слаба проблясваща светлина преминава през двора, последвана от далечен тътнеж. Тя отпива от чашата си, облизва устни и слуша нежната музика, изпълнила въздуха.

Сама е. Собственикът на бара и целият персонал са от механичната разновидност. Ако някой друг освен Пол влезе в бара, тя вероятно би изпищяла. Те са единствените хора в това дълго време между сезоните. С изключение на спящите те са единствените хора и в целия Плейпойнт.